Легендата за тленните останки на Артур

Етикети

, , , ,

glastonbury_abbey_3_by_vitaloverdose-d68p4y7

Снимка Vitaloverdose

Крал Артур е символ на идеалния владетел и лидер. Толкова ярък символ, че вдъхновява и буди възхищение векове наред.

Според една от легендите Артур не е умрял, а само се е оттеглил на мистичния остров Авалон и щял да се върне, когато народът му има нужда от него. Тази история вдъхновявала едни, но ужасявала други. Някои владетели на Великобритания в миналото се страхували, че тази легенда подкопава тяхното безапелационно място на трона, защото вечната надежда на народа, че най-великият владетел ще се върне, всъщност било измяна към тяхната роля на монарси. Други пък намирали упование в  мисълта, че ако намерят останките на великия крал и ги притежават, ще притежават и онази мистична сила, с която Артур е властвал и водил народа си.

Каквито и да са били доводите, мнозина са търсели костите на Артур. А според най-разпространеното поверие Авалон е потънал отвъд мъглите на времето, но и днес е на същото място, където се издига градчето Гластънбъри.

Гластънбъри е свързан и още по-интригуваща легенда. Според някои легендарното тамошно абатство е основано от самия Йосиф Ариматейски. Легендата разказва също, че когато той посетил за първи път най-западната част на Англия, с него пътувал тогава още момче младият Иисус. Още по-смелите предания от миналото говорят, че Иисус се бил върнал по тези земи, вече като мъж, за да бъде посветен в духовното учение на друидите. Според мнозина това е просто една вълнуваща легенда през онази епоха. Но има и такива, които твърдели, че след кръстната смърт на Христа Йосиф се върнал, носейки свещената чаша от Тайната вечеря, в която попаднали капки от свещената кръв на Богочовека и че тази чаша, Светият Граал, била скрита именно в Гластънбъри. Най-скъпият, могъщ и вдъхновяващ съд в християнския свят. Така двете велики легенди се слели в Гластънбъри.

Неслучайно именно там било заповядано да се търсят свети мощи. И според преданието, през 1191 година, при разкопки в абатството били открити камък и оловен кръст, на който пишело, че там е погребан прочутият крал Артур. На три метра под земята, в дъбов ковчег, били намерени костите на необичайно едър мъж и по-дребен скелет, който приели за женски. Както и къдрица руса коса, която се разпаднала на прах, когато един от монасите я взел в ръка. Според някои тази находка имала стойността на поличба, а според други това било просто начин да се привлекат поклонници. Мнозина твърдели, че гробът е фалшив и че историята за тъй наречените кралски останки не е нищо повече от измама на монасите.

Почти век по-късно костите били положени в черна мраморна гробница пред олтара на възстановената църква на абатството. Това бил златният период на абатството в Гластънбъри.

Години по-късно, когато Хенри VІІІ се обявява за глава на английската църква и започва да си присвоява богатствата на манастирите, костите изчезват. Според една от теориите самият Кромуел ги добавил към своя лична колекция от свещени реликви, плячкосани от манастирите.

Според друга обаче, още когато алчните за богатства служители на Хенри VIII отворили мраморната гробница, костите вече били изчезнали. Някои разумно смятали, че просто монасите са ги извадили навреме, защото предусещали какво ще стане и ги заровили в друг, небелязан гроб. Но имало и такива, които вярвали, че Артур просто се е върнал при живите.

Историята в книгата „Костите от Авалон“ на Фил Рикман започва точно там, където свършва тази легенда, много популярна по времето на Елизабет I. Младата кралица изпраща най-близките си довереници – д-р Джон Дий, неин личен астролог и съветник (а според някои неин магьосник), и Робърт Дъдли, графът на Лестър, който според мълвата е далеч по-близък с кралицата, отколкото подобава на един придворен – на специална мисия в Гластънбъри. Те трябва да открият изчезналите тленни останки на крал Артур, чиято свята сила да вдъхне упование на кралицата.

??????????????????????

Загадъчният Джон Дий

Етикети

, , ,

john_dee_edited

За него са се носили и продължават да се носят какви ли не легенди. Приживе д-р Дий е бил смятан за ясновидец и дори набеждаван за магьосник. Заради тази си слава буди страхопочитание сред съвременниците си. Но дори и след 1609 г., която се счита за възможната година на смъртта му, той не само че не умира, но възкръсва неколкократно като герой на интригуващи истории. Д-р Дий се появява в множество романи – някои исторически, търсещи човешкия образ зад учения, други обаче издигащи в култ мистичното и представяйки Джон Дий като един от най-мощните магьосници. В някои от най-фантастичните истории д-р Дий дори е описан като човек, открил тайната на вечното съществуване и всъщност жив и до днес.

А в действителност фактите говорят за един много просветен за времето си учен, който е бил обсебен единствено от стремежа към познание – познанието във всичките му форми.

Роден през 1527 година, Джон Дий израства през най-бурните години на царуването на Хенри VІІІ. Джон е осемгодишен, когато кралят скъсва с Рим, обявява се за глава на църквата в Англия и започва да плячкосва богатствата на манастирите.

Малко след като навършва двайсет години, Джон Дий вече е признат за един от водещите математици и астролози в Европа. Представят го в двора по време на краткото царуване на сина на Хенри, Едуард VІ. Но Едуард умира едва на шестнайсет години и Дий има късмет, че оцелява през краткото, но кърваво царуване на католичката Мери Тюдор.

Мери умира през 1558 г. и на трона се качва Елизабет I, която непрекъснато окуражава интереса на Джон към онова, което той смята за наука, а някои наричат магия.

Той бързо се налага като един от водещите математици, астрономи, астролози и картографи на времето си. Като водещ експерт в навигацията именно той е умът зад eкспедициите, финансирани от Елизабет I. Дий печели доверието на кралицата и се превръща в неин съветник по много научни въпроси.

Славата му на магьосник всъщност е отговорът на простолюдието към неговите големи амбиции. Например д-р Дий мечтае да построи обсерватория, за да наблюдава небесните тела, а слуховете са, че всъщност желае да издигне Храм на Луната, където да се кланя на тъмните сили. Остава неразбрано и вечното му влечение към книгите.

Още през 1556 г. Джон Дий предлага на кралица Мери Тюдор създаването на национална библиотека и начини за съхранение на стари книги и ръкописи. Предложението му е отхвърлено и той сам започва да създава лична библиотека, събирайки книги от цяла Европа. Това също буди недоверие у съвременниците му, защото много от тях възприемат книгите като извор на опасно знание.

Мистичната слава на д-р Дий се затвърждава още повече от факта, че той се увлича от изучаването на алхимията,  херметичната философия и дори общуването с ангели. Но самият той не гледа на това като на ясновидство или магия, а като на научен процес с цел разбиране на механизмите на проява на Божественото. Интересен факт е, че прочутото обсидианово огледало на Дий, за което се е смятало, че той използва за призоваване на ангели и изучаване на невидимия свят, днес е част от експонатите в Британския музей.

За съжаление понякога множеството научни постижения на д-р Дий се пренебрегват за сметка на неговите по-мистични интереси. Дори днес неговото име се цитира в множество статии за заговори и мистерии като го свързват с тайни ордени и алхимични общества, носят се легенди за него като за черен магьосник или гадател на Елизабет I, създал цяло тайно движение за окултно познание.

Легендите са си легенди, но е факт, че дори и реалните и доказуеми постижения на д-р Дий не са никак малки. Той събира най-голямата библиотека в Англия и една от най-големите в Европа; прави изключително важни математически открития и изследва влиянието на математиката върху другите науки; като съветник на Елизабет I играе важнароля за политическия и икономически живот на цялата страна. Дори се смята, че именно Джон Дий е употребил за първи път термина „Британска империя“.

В „Костите от Авалон“ Фил Рикман реабилитира Джон Дий, представяйки го като учен, воден от неизчерпаемото си желание за познание, като неразбран от съвременниците си велик ум, като обикновен човек, борещ се със страховете си. Авторът ни дава възможност да надникнем зад мистичния образ на обявения за магьосник д-р Дий, дори зад титлата на един от най-добрите учени на епохата си, за да можем да се докоснем до най-ценното всъщност – човека зад легендата.

??????????????????????

Бялата принцеса

Етикети

,

Print

Когато Хенри Тюдор вдига короната  на Англия от калта на бойното поле при Бозуърт, той знае, че ще трябва да вземе за жена Бялата принцеса, Елизабет от Йорк, наследницата на династията, против която се е сражавал. Така може би ще се сложи край на братоубийствената гражданска война, а ще се укрепят и собствените му не особено основателни претенции  за престола. Но невестата му все още обича победения от него враг.

Тежка е съдбата на младата кралица – видяла е любимия си поруган, мечтите си да бъде щастлива и обичана – стъпкани под конските копита при Бозуърт. Осъдена на живот с човек, когото ненавижда и постоянно разкъсвана между чувствата си към децата, които му ражда, и верността към своя род и семейство, Бялата принцеса на Йорк се бори да извърви достойно отредения й път.

А някъде, отвъд бреговете на Англия, нов претендент за престола събира войска. Той твърди, че е брат на сегашната кралица, един от изчезналите принцове и законен наследник на короната. Това ли е момчето, укрито от палача и изпратено  в неизвестността от собствената си майка, Бялата кралица?

Ще сполети ли проклятието на една отчаяна майка истинските убийци на принцовете в Тауър?

Безмълвният дом

Етикети

,

Bezmulven_DOM
жж
жж

В безмълвието на своя дом Фатма се вслушва в ехото на миналото. Горчивината на един живот, изживян със съпруг-безбожник, разтърсващ устоите на вярата и традицията, в която се е вкопчила, тайният, страшен грях, който тежи на сърцето й, я карат да обърне гръб на ужасяващата я действителност, да избяга в убежището на мислите си.

Верният слуга на Фатма – Реджеб и сакатият му брат-бедняк също имат кръвна връзка със самотния дом на хълма. А племенникът на Реджеб, Хасан, безделник и мечтател, крие  в себе си тъмна, разрушителна сила.

Лятната  жизнерадост в малкото крайморско градче, съдбата на внуците на Фатма – неуспелият историк Фарук, потърсил утеха в пиенето, амбициозният Метин, мечтаещ за висшето общество и за Америка, и последователката на леви идеи Нилгюн, веселието на богатите млади хора, бясно преследващи удоволствието на всяка цена, националистическите игри на други млади хора – всичко това ще бъде разтърсено от нелепа и ужасна трагедия.

Вълнуваща история за сляпа ненавист и скрита болка, за страданието, на което ни обрича отказът да разберем другия…

Мъглите на Авалон

Етикети

,

Print

Съществуват книги, които, веднъж прочетени, завинаги остават в съзнанието ти. Точно такава е „Мъглите на Авалон“ – роман, който не просто впечатлява, а вълнува дълбоко духа, подтиква към нови пътища и нови страсти. Той се превърна в повратна точка и събуди у мен интерес към тайните на келтите, към древните друидски вярвания, към магии и мистика. Той ме накара да се замисля над женската си същност, показа ми жената като едно гордо, завършено цяло, способна на  дълбока страст и истинска нежност, но съхраняваща себе си и собственото си достойнство.

Може да се зачудите защо говоря за жени, когато това е роман, съживяващ легендата за крал Артур – легенда за рицари, за смели воини, за кървави битки и велики пълководци, в която като че ли винаги на първо място са били мъжете.

Но в „Мъглите на  Авалон“ Марион Зимър Брадли дава думата на онези,  на които дължим неувяхващата красота, нежността и чара, излъчван от прастарите легенди, на жените от преданието – прелестната Игрейн,  чиято красота заплита съдбоносен възел от страсти и която е предопределена да роди великия крал; сестрата на Артур Моргана – жрица и вълшебница, и Гуенхвифар – въплъщение на нежна и безпомощна женственост, която ще  породи една гибелна  страст. Но в шепота на техния разказ не остават пренебрегнати и героите от старите предания, рицарите без страх и укор, защитниците на слабите, готови  да отидат на смърт, за да не престъпят клетвата си – или за любовта на една жена. Това е поглед към старата история, който показва как дори в онези времена, когато от жените се е очаквало единствено да раждат деца и да се грижат за дома, всяка достатъчно силна и вярваща в себе си жена е можела сама да променя живота – и то не само своя, а този на цели империи.

Силата на тази книга се изразява в това, че надхвърля стандартния приказен преразказ, говори в категории, които са актуални и ще останат актуални, докато свят светува, и може би особено сега – за сблъсък на религии, за подмяна на ценностни системи, за криворазбрана лоялност, която може да предизвика страшни трагедии. Тя вълнува и увлича, но и непрестанно напомня, че в каквато и среда да отраснем, каквато и вяра да изповядваме, не можем да пренебрегваме силата на природата, не бива да вървим против себе си – и не бива да  забравяме, че центърът на всяка вяра са Доброто и Светлината.

Тази изключителна интерпретация на цикъла легенди за крал Артур и рицарите на Кръглата маса е нещо много повече от романтична фантазия. Образите са силни, пълнокръвни, прекрачили рамките на своята епоха, затова и лесно можем да се идентифицираме с тях. Драматичният, задъхан ритъм на събитията, бурните страсти, атмосферата на гибелна обреченост – всичко това кара крале, рицари и красиви жени да слязат от страниците на старите предания, да ги почувстваме близки и да ни накарат да повярваме, че в  крайна сметка, въпреки всичко, доброто, вярата и надеждата ще възтържествуват.  

Нощта на зелената фея

Етикети

,

Print

Не се оставяйте това заглавие да ви заблуди. Това не е книга за вълшебници, феи или магии. Колкото и загадъчно да звучи наименованието, това със сигурност не е роман за мистерии и тайнства. Колкото и поетично да ви се струва, всъщност това е книга за всичко противоположно на поетичното в живота – както самата главна героиня казва на едно място: „неправда, измама, зло, омраза, измяна, жестокост, гняв, мъст, алчност, ненавист, ярост, злоба, мъчение, насилие, изтезание, отмъщение, мъка, гнет, разочарование, произвол, болка, бедствие, разруха, дръзкост, презрение, сиромашия, отвращение“…

Това е реалистична книга за света, в който живеем. Свят, в който силните на деня могат да се възползват от парите и положението си, за да мачкат другите, да ги прегазват морално и психически, за да задоволят собствената си извратена потребност да се заблуждават, че са нещо повече от другите.

Това е книга за онези мъже, които доказват мъжествеността си като пребиват жените си. Това е роман за политиците, които държат по телевизията речи за добродетели и морал, а след това отиват безсрамно да се тъпчат с кокаин и да участват в оргии. Това е роман за любовта, която без да разбереш как се превръща в усещане за собственост, в убеждение, че жената може да бъде притежавана, използвана, продавана… Това е роман за всички неща, които никога не бихте си пожелали да ви се случат в живота. Но истината е, че колкото и да си затваряме очите за тези неща, никой от нас не може да избяга от съдбата си.

Но всъщност преди всичко това е роман за една жена.

Жена, към която съдбата е била много сурова, но и която е направила всичко по силите си да унищожи и най-малкото добро, което животът й е поднесъл. Жена, която до такава степен е обзета от чувството за самоунищожение, че е готова да нарани дори и тези, които обича, за да нарани в крайна сметка себе си.

Сигурно в психологията има специален термин за това състояние – когато човек е убеден, че заслужава да му се случват само лоши неща и затова, за да не храни напразни надежди за нещо добро, сам предизвиква лошото в живота си. Според мен трябва да се нарича именно зелената фея.

Има ли избавление от такова състояние? Има ли изход от задънена улица? От дъното на кладенец?

„Нощта на зелената фея“ ни показва, че понякога не това са важните въпроси – а единствено: Ако така и така ще се давиш, колко повече от враговете си можеш да повлечеш със себе си? И в крайна сметка каква е цената на истината и колко от нас са готови да я платят?

 

Честит рожден ден!

Етикети

38fd7fe5142c3ac8

По случай шестнайсетия рожден ден на издателство „Еднорог“ раздаваме подаръци на 16 наши читатели!

Изберете си от нашия каталог (www.ednorog.com) книгата, която най-много бихте искали да прочетете. Напишете ни като коментар във фейсбук или на електронната поща (office@ednorog.com) коя е тя и стискайте палци да сте сред 16-те късметлии!

Печелившите ще обявим на 25 ноември. Късмет!

Алтер егото на Акунин

Етикети

, , ,

Print

Честно да ви кажа, винаги съм гледала малко скептично на книгите, написани от двама писатели. Че как така може две личности да имат еднакви вътрешни светове, та да създадат единно и цялостно произведение. Акунин и Глория Му обаче ме изненадаха. Акунин като че ли винаги прави това през последните години – не спира да ме изненадва. Когато за първи път се сблъсках с негово произведение – „Гробищни истории“, книгата му веднага се нареди сред любимите ми. И с всяко следващо свое произведение Акунин все повече ме печелеше, докато накрая самият той категорично се нареди сред най-любимите ми писатели. Сигурна съм, че и наръчник за използване на селскостопански пестициди да напише, пак ще го прочета с удоволствие.

Защото Акунин умее да си служи умело с криминална интрига, солидните си познания по история, уклона си към мистиката и огромното си, но в същото време премерено чувство за хумор. Признавам си, че отдавна вече избягвам да чета книгите му в градския транспорт, защото хората ме гледат странно като започна да се смея на глас (Ами така де, вижте я тази, чете “Гробищни истории“ и се хили зловещо!).

Но вече няма съмнение – всичко, написано от Акунин, задължително буди читателския ми интерес.

Така беше и с „Ангелина спасява света“. Първоначално ме озадачи фактът, че книгата е писана от Глория Му (признавам – неизвестна за мен досега писателка) по сценарий на Борис Акунин. Притеснявах се дали госпожа Му ще съумее да се превърне в перото на Акунин и да ви кажа честно, докато четях, имах чувството, че Глория е просто алтер егото на Борис. До такава степен тя пише със стила на Акунин, с хумора му, с историческите му заигравки, че или Акунин й е дал най-подробния сценарий на света, или тя е най-добрата му ученичка.

Казвам ви всичко това, за да подчертая, че единственото място в книгата, където може да усетите, че тя има двама автори – е на корицата – никъде в самия текст няма да почувствате двойственост или колебание.

С две думи „Ангелина спасява света“ е книга, която си заслужава или както би казала самата Ангелина „е супер яка“. Защото все пак Ангелина е на 12 години. И наистина книгата би могла да се възприеме като тийнейджърски роман, но със сигурност би доставила удоволствие на всеки, който обича добрите четива и не се е надул дотолкова, че да забрави, че и той е бил тийнейджър.

Но това не е някаква книжка за модерните времена и проблемните тийнове, напротив – нека не забравяме уклона на Акунин към миналото. Това е книга-пътешествие във времето – едно дванайсетгодишно момиче се пренася в тялото на своята пра-прабаба и това няма как да не е предпоставка за много интригуващи събития, смешни сблъсъци с ретро порядките, както и култови изцепки от страна на „днешната младеж“.

Но тъй като Ангелина, не е коя да е, а правнучка на самия Ераст Фандорин, няма как историята, в която се забърка, да е просто младежка и забавна – а със сигурност ще е и криминална. А едно момиче, дори и идващо от бъдещето, е уязвима мишена за престъпници и злонамерени типове. Особено, ако същото това момиче е останало без най-силното си оръжие – а именно интернет. Истината обаче е, че който си е печен, си е печен – и Ангелина не само се справя с всички трудности – в това число и с корсетите и с кюлотите – но и тръгва да изпълнява една огромна задача, а именно – да спаси света.

Хелоуин – през тази нощ можеш да бъдеш всеки, само не и себе си

 Откъс от „Магията на венецианското огледало“ от Наталия Солнцева

?????

През тази нощ преди много векове жреците на келтите се събирали в свещените горички и кладяли огньове по върховете на хълмовете. От този огън жителите в околността палели огнищата в домовете си. Девойките хвърляли кестени в огъня – ако два кестена останели да горят един до друг, значи любов и съгласие чакали годениците; ако пък не – пътищата им щели да се разделят.

Това бил празник на огъня, когато на всички възвишения в шотландските планини, пред всеки двор пламвали купчини събирани преди това дърва и съчки, устройвали се празненства, игри и гуляи, понякога доста разюздани и непристойни. Жените смесвали изсушен пелин, татул и тисови клонки, палели ги и окадявали с ароматния дим жилищата. Това била и нощта на „дивия лов“, когато черни конници на черни коне устройват бясно надпрепускване и увличат в преизподнята онези, които се осмелят да ги последват.

В нощта на Самхаин преградата между световете изтънява дотолкова, че през нея обитателите на единия могат да видят другия и дори да я преминават с лекота. Прието е по това време да се устройват дяволски маскаради. Вещици се впускат в танц около сив камък, а сам Принцът на мрака им свири на флейта.

Децата обикалят къщите и чукат на вратите с викове: „Почерпи ни с нещо, за да не съжаляваш!“.

Този празник е отличен повод хората да се преструват на дяволи, удавници и върколаци, да се почувстват като изчадия на ада. Това е опит да бъде осъзната, разбрана връзката между света на хората и света на тези създания. Това е измама, мит, легенда и реалност.

На свой ред демоните, таласъмите, привиденията, вампирите и върколаците се промъкват в света на живите и никак не е лесно да ги различиш от маскираните участници в празника. От човешка гледна точка тези същества изглеждат като въплъщение на злото. А какво виждат те? Как им изглеждат хората? И каква е тя, „другата“ страна на битието?

Нощта на Самхаин отваря врати, които принадлежат едновременно на двата свята и на нито един от тях. През тези врати може да премине всеки, който пожелае. Но веднъж влязъл, дали ще успееш да се върнеш? Ами ако тези два свята си приличат като близнаци? Ако това, което започва в единия, продължава в другия?

През тази нощ, гонейки нечистите сили, хората носят в ръце фенери от тикви с изрязани в тях очи и ухилени усти. Тиквените глави символизират „главата на Бран“ – чудотворен талисман, който предпазва от злото. Защото в нощта на Самхаин на духовете им е позволено да се забавляват както си искат. Затова хората трябва да извършват странни и неочаквани постъпки, за да стъписват нечистите сили.

През тази нощ в Москва някои клубове канят на празненства, на които може да се види как се веселят възкръснали мъртъвци, убийци и техните жертви, зомбита, варианти на младата господарка от „Вий“ и всякакви други обитатели на гробници, подземни пещери и мрачни средновековни замъци. Сервират се специалитети на заведението, представени като „чаша с отрова“, „коктейл от прясна кръв“, „еликсир на вечния сън“, изпробвани вече от небезизвестните Ромео и Жулиета, а също така и други, не по-малко екзотични деликатеси. За наслада на почитаемите гости се устройва стриптийз, представляващ отглас от древните обреди, прераствали в сексуални оргии. Мистичното съвкупление – ето го моста, свързващ живота със смъртта.

През тази нощ можеш да бъдеш всеки, който пожелаеш – само не и самия себе си.