Загадъчният Джон Дий

Етикети

, , ,

john_dee_edited

За него са се носили и продължават да се носят какви ли не легенди. Приживе д-р Дий е бил смятан за ясновидец и дори набеждаван за магьосник. Заради тази си слава буди страхопочитание сред съвременниците си. Но дори и след 1609 г., която се счита за възможната година на смъртта му, той не само че не умира, но възкръсва неколкократно като герой на интригуващи истории. Д-р Дий се появява в множество романи – някои исторически, търсещи човешкия образ зад учения, други обаче издигащи в култ мистичното и представяйки Джон Дий като един от най-мощните магьосници. В някои от най-фантастичните истории д-р Дий дори е описан като човек, открил тайната на вечното съществуване и всъщност жив и до днес.

А в действителност фактите говорят за един много просветен за времето си учен, който е бил обсебен единствено от стремежа към познание – познанието във всичките му форми.

Роден през 1527 година, Джон Дий израства през най-бурните години на царуването на Хенри VІІІ. Джон е осемгодишен, когато кралят скъсва с Рим, обявява се за глава на църквата в Англия и започва да плячкосва богатствата на манастирите.

Малко след като навършва двайсет години, Джон Дий вече е признат за един от водещите математици и астролози в Европа. Представят го в двора по време на краткото царуване на сина на Хенри, Едуард VІ. Но Едуард умира едва на шестнайсет години и Дий има късмет, че оцелява през краткото, но кърваво царуване на католичката Мери Тюдор.

Мери умира през 1558 г. и на трона се качва Елизабет I, която непрекъснато окуражава интереса на Джон към онова, което той смята за наука, а някои наричат магия.

Той бързо се налага като един от водещите математици, астрономи, астролози и картографи на времето си. Като водещ експерт в навигацията именно той е умът зад eкспедициите, финансирани от Елизабет I. Дий печели доверието на кралицата и се превръща в неин съветник по много научни въпроси.

Славата му на магьосник всъщност е отговорът на простолюдието към неговите големи амбиции. Например д-р Дий мечтае да построи обсерватория, за да наблюдава небесните тела, а слуховете са, че всъщност желае да издигне Храм на Луната, където да се кланя на тъмните сили. Остава неразбрано и вечното му влечение към книгите.

Още през 1556 г. Джон Дий предлага на кралица Мери Тюдор създаването на национална библиотека и начини за съхранение на стари книги и ръкописи. Предложението му е отхвърлено и той сам започва да създава лична библиотека, събирайки книги от цяла Европа. Това също буди недоверие у съвременниците му, защото много от тях възприемат книгите като извор на опасно знание.

Мистичната слава на д-р Дий се затвърждава още повече от факта, че той се увлича от изучаването на алхимията,  херметичната философия и дори общуването с ангели. Но самият той не гледа на това като на ясновидство или магия, а като на научен процес с цел разбиране на механизмите на проява на Божественото. Интересен факт е, че прочутото обсидианово огледало на Дий, за което се е смятало, че той използва за призоваване на ангели и изучаване на невидимия свят, днес е част от експонатите в Британския музей.

За съжаление понякога множеството научни постижения на д-р Дий се пренебрегват за сметка на неговите по-мистични интереси. Дори днес неговото име се цитира в множество статии за заговори и мистерии като го свързват с тайни ордени и алхимични общества, носят се легенди за него като за черен магьосник или гадател на Елизабет I, създал цяло тайно движение за окултно познание.

Легендите са си легенди, но е факт, че дори и реалните и доказуеми постижения на д-р Дий не са никак малки. Той събира най-голямата библиотека в Англия и една от най-големите в Европа; прави изключително важни математически открития и изследва влиянието на математиката върху другите науки; като съветник на Елизабет I играе важнароля за политическия и икономически живот на цялата страна. Дори се смята, че именно Джон Дий е употребил за първи път термина „Британска империя“.

В „Костите от Авалон“ Фил Рикман реабилитира Джон Дий, представяйки го като учен, воден от неизчерпаемото си желание за познание, като неразбран от съвременниците си велик ум, като обикновен човек, борещ се със страховете си. Авторът ни дава възможност да надникнем зад мистичния образ на обявения за магьосник д-р Дий, дори зад титлата на един от най-добрите учени на епохата си, за да можем да се докоснем до най-ценното всъщност – човека зад легендата.

??????????????????????

Advertisements

Бялата принцеса

Етикети

,

Print

Когато Хенри Тюдор вдига короната  на Англия от калта на бойното поле при Бозуърт, той знае, че ще трябва да вземе за жена Бялата принцеса, Елизабет от Йорк, наследницата на династията, против която се е сражавал. Така може би ще се сложи край на братоубийствената гражданска война, а ще се укрепят и собствените му не особено основателни претенции  за престола. Но невестата му все още обича победения от него враг.

Тежка е съдбата на младата кралица – видяла е любимия си поруган, мечтите си да бъде щастлива и обичана – стъпкани под конските копита при Бозуърт. Осъдена на живот с човек, когото ненавижда и постоянно разкъсвана между чувствата си към децата, които му ражда, и верността към своя род и семейство, Бялата принцеса на Йорк се бори да извърви достойно отредения й път.

А някъде, отвъд бреговете на Англия, нов претендент за престола събира войска. Той твърди, че е брат на сегашната кралица, един от изчезналите принцове и законен наследник на короната. Това ли е момчето, укрито от палача и изпратено  в неизвестността от собствената си майка, Бялата кралица?

Ще сполети ли проклятието на една отчаяна майка истинските убийци на принцовете в Тауър?

Безмълвният дом

Етикети

,

Bezmulven_DOM
жж
жж

В безмълвието на своя дом Фатма се вслушва в ехото на миналото. Горчивината на един живот, изживян със съпруг-безбожник, разтърсващ устоите на вярата и традицията, в която се е вкопчила, тайният, страшен грях, който тежи на сърцето й, я карат да обърне гръб на ужасяващата я действителност, да избяга в убежището на мислите си.

Верният слуга на Фатма – Реджеб и сакатият му брат-бедняк също имат кръвна връзка със самотния дом на хълма. А племенникът на Реджеб, Хасан, безделник и мечтател, крие  в себе си тъмна, разрушителна сила.

Лятната  жизнерадост в малкото крайморско градче, съдбата на внуците на Фатма – неуспелият историк Фарук, потърсил утеха в пиенето, амбициозният Метин, мечтаещ за висшето общество и за Америка, и последователката на леви идеи Нилгюн, веселието на богатите млади хора, бясно преследващи удоволствието на всяка цена, националистическите игри на други млади хора – всичко това ще бъде разтърсено от нелепа и ужасна трагедия.

Вълнуваща история за сляпа ненавист и скрита болка, за страданието, на което ни обрича отказът да разберем другия…

Честит рожден ден!

Етикети

38fd7fe5142c3ac8

По случай шестнайсетия рожден ден на издателство „Еднорог“ раздаваме подаръци на 16 наши читатели!

Изберете си от нашия каталог (www.ednorog.com) книгата, която най-много бихте искали да прочетете. Напишете ни като коментар във фейсбук или на електронната поща (office@ednorog.com) коя е тя и стискайте палци да сте сред 16-те късметлии!

Печелившите ще обявим на 25 ноември. Късмет!

Алтер егото на Акунин

Етикети

, , ,

Print

Честно да ви кажа, винаги съм гледала малко скептично на книгите, написани от двама писатели. Че как така може две личности да имат еднакви вътрешни светове, та да създадат единно и цялостно произведение. Акунин и Глория Му обаче ме изненадаха. Акунин като че ли винаги прави това през последните години – не спира да ме изненадва. Когато за първи път се сблъсках с негово произведение – „Гробищни истории“, книгата му веднага се нареди сред любимите ми. И с всяко следващо свое произведение Акунин все повече ме печелеше, докато накрая самият той категорично се нареди сред най-любимите ми писатели. Сигурна съм, че и наръчник за използване на селскостопански пестициди да напише, пак ще го прочета с удоволствие.

Защото Акунин умее да си служи умело с криминална интрига, солидните си познания по история, уклона си към мистиката и огромното си, но в същото време премерено чувство за хумор. Признавам си, че отдавна вече избягвам да чета книгите му в градския транспорт, защото хората ме гледат странно като започна да се смея на глас (Ами така де, вижте я тази, чете “Гробищни истории“ и се хили зловещо!).

Но вече няма съмнение – всичко, написано от Акунин, задължително буди читателския ми интерес.

Така беше и с „Ангелина спасява света“. Първоначално ме озадачи фактът, че книгата е писана от Глория Му (признавам – неизвестна за мен досега писателка) по сценарий на Борис Акунин. Притеснявах се дали госпожа Му ще съумее да се превърне в перото на Акунин и да ви кажа честно, докато четях, имах чувството, че Глория е просто алтер егото на Борис. До такава степен тя пише със стила на Акунин, с хумора му, с историческите му заигравки, че или Акунин й е дал най-подробния сценарий на света, или тя е най-добрата му ученичка.

Казвам ви всичко това, за да подчертая, че единственото място в книгата, където може да усетите, че тя има двама автори – е на корицата – никъде в самия текст няма да почувствате двойственост или колебание.

С две думи „Ангелина спасява света“ е книга, която си заслужава или както би казала самата Ангелина „е супер яка“. Защото все пак Ангелина е на 12 години. И наистина книгата би могла да се възприеме като тийнейджърски роман, но със сигурност би доставила удоволствие на всеки, който обича добрите четива и не се е надул дотолкова, че да забрави, че и той е бил тийнейджър.

Но това не е някаква книжка за модерните времена и проблемните тийнове, напротив – нека не забравяме уклона на Акунин към миналото. Това е книга-пътешествие във времето – едно дванайсетгодишно момиче се пренася в тялото на своята пра-прабаба и това няма как да не е предпоставка за много интригуващи събития, смешни сблъсъци с ретро порядките, както и култови изцепки от страна на „днешната младеж“.

Но тъй като Ангелина, не е коя да е, а правнучка на самия Ераст Фандорин, няма как историята, в която се забърка, да е просто младежка и забавна – а със сигурност ще е и криминална. А едно момиче, дори и идващо от бъдещето, е уязвима мишена за престъпници и злонамерени типове. Особено, ако същото това момиче е останало без най-силното си оръжие – а именно интернет. Истината обаче е, че който си е печен, си е печен – и Ангелина не само се справя с всички трудности – в това число и с корсетите и с кюлотите – но и тръгва да изпълнява една огромна задача, а именно – да спаси света.

Хелоуин – през тази нощ можеш да бъдеш всеки, само не и себе си

 Откъс от „Магията на венецианското огледало“ от Наталия Солнцева

?????

През тази нощ преди много векове жреците на келтите се събирали в свещените горички и кладяли огньове по върховете на хълмовете. От този огън жителите в околността палели огнищата в домовете си. Девойките хвърляли кестени в огъня – ако два кестена останели да горят един до друг, значи любов и съгласие чакали годениците; ако пък не – пътищата им щели да се разделят.

Това бил празник на огъня, когато на всички възвишения в шотландските планини, пред всеки двор пламвали купчини събирани преди това дърва и съчки, устройвали се празненства, игри и гуляи, понякога доста разюздани и непристойни. Жените смесвали изсушен пелин, татул и тисови клонки, палели ги и окадявали с ароматния дим жилищата. Това била и нощта на „дивия лов“, когато черни конници на черни коне устройват бясно надпрепускване и увличат в преизподнята онези, които се осмелят да ги последват.

В нощта на Самхаин преградата между световете изтънява дотолкова, че през нея обитателите на единия могат да видят другия и дори да я преминават с лекота. Прието е по това време да се устройват дяволски маскаради. Вещици се впускат в танц около сив камък, а сам Принцът на мрака им свири на флейта.

Децата обикалят къщите и чукат на вратите с викове: „Почерпи ни с нещо, за да не съжаляваш!“.

Този празник е отличен повод хората да се преструват на дяволи, удавници и върколаци, да се почувстват като изчадия на ада. Това е опит да бъде осъзната, разбрана връзката между света на хората и света на тези създания. Това е измама, мит, легенда и реалност.

На свой ред демоните, таласъмите, привиденията, вампирите и върколаците се промъкват в света на живите и никак не е лесно да ги различиш от маскираните участници в празника. От човешка гледна точка тези същества изглеждат като въплъщение на злото. А какво виждат те? Как им изглеждат хората? И каква е тя, „другата“ страна на битието?

Нощта на Самхаин отваря врати, които принадлежат едновременно на двата свята и на нито един от тях. През тези врати може да премине всеки, който пожелае. Но веднъж влязъл, дали ще успееш да се върнеш? Ами ако тези два свята си приличат като близнаци? Ако това, което започва в единия, продължава в другия?

През тази нощ, гонейки нечистите сили, хората носят в ръце фенери от тикви с изрязани в тях очи и ухилени усти. Тиквените глави символизират „главата на Бран“ – чудотворен талисман, който предпазва от злото. Защото в нощта на Самхаин на духовете им е позволено да се забавляват както си искат. Затова хората трябва да извършват странни и неочаквани постъпки, за да стъписват нечистите сили.

През тази нощ в Москва някои клубове канят на празненства, на които може да се види как се веселят възкръснали мъртъвци, убийци и техните жертви, зомбита, варианти на младата господарка от „Вий“ и всякакви други обитатели на гробници, подземни пещери и мрачни средновековни замъци. Сервират се специалитети на заведението, представени като „чаша с отрова“, „коктейл от прясна кръв“, „еликсир на вечния сън“, изпробвани вече от небезизвестните Ромео и Жулиета, а също така и други, не по-малко екзотични деликатеси. За наслада на почитаемите гости се устройва стриптийз, представляващ отглас от древните обреди, прераствали в сексуални оргии. Мистичното съвкупление – ето го моста, свързващ живота със смъртта.

През тази нощ можеш да бъдеш всеки, който пожелаеш – само не и самия себе си.

 

 

Мистичен трилър с привкус на Хелоуин

Етикети

,

PrintВ нощта на Хелоуин всичко е възможно – да бъдеш различен, да бъдеш страшен или секси – всеки избира своя собствен тайнствен образ. Но Хелоуин не е просто костюми, тежък грим и лакомства. Този комерсиализиран празник крие в себе си много древни тайни. Точно това се разкрива в „Магията на венецианското огледало“ – заплетена и трескава криминална история, каквито са всички романи на Наталия Солнцева. Тя има дарбата да изгражда наситени с интрига романи, в които обаче водещият въпрос не е просто кой е убиецът, а разлистването на човешката душа пласт по пласт, за да се види как и най-обикновените от нас, и най-праволинейните на пръв поглед, крият своите тайни, потискани желания, подсъзнателни страхове. А те, според поверието, се проявяват най-вече в нощта на Хелоуин или всъщност в нощта на  Вси светии, на големия келтски празник Самхаин.

А в тази нощ, казват, всичко излиза наяве – най-вече лошото.

Наталия Солнцева преплита легенди и поверия с криминалната интрига, за да я направи по-плътна, по-дълбока. Писателката ни води из тъмните дебри на нощта на Самхаин, когато според древните легенди се отваря проход между световете, врата към миналото и към бъдещето. Тогава на мъртвите се дава възможността да довършат онова, което не са успели да направят на този свят, а на живите – да осъзнаят мястото си в лабиринта на вечността…

„Магията на венецианското огледало“ не е просто криминална история, а страховит разказ за тъмните сили, които за съжаление не излизат единствено в една нощ на годината, а живеят дълбоко в нас.

Но освен всичко това в романа на руската писателка неизменно има място и за любов – неочаквана и силна; любов, която се появява, когато не я очакваш, но която винаги носи избавление от мрака. Но понеже сме хора, освен за любов, ние отваряме душите си и за всякакви силни страсти, които ни водят понякога към грешки, към авантюри, към рискове, които могат да ни донесат или вдъхновяващо щастие или да ни обрекат на страх и отчаяние, защото всяка силна емоция може да се превърне в наша слабост.

Целият този коктейл от любов, страст, интриги, страхове, убийства, тайнствени сили и тъмни сенки ни е изящно поднесен от необикновената Наталия Солнцева.

Всъщност тази жена е обвита с мистерия, също като книгите си. Дори и на най-стандартния въпрос: „Коя е Наталия Солнцева“ малцина знаят отговора.

Никой от почитателите й не я е виждал лично, тя не прави срещи с читатели, не дава интервюта лице в лице, не организира представяния на книги. Слуховете са много: Солнцева е просто псевдоним, зад който се крие известен писател мъж, който има нужда от “алтер его”; зад името стои група пишещи, които се редуват в развитието на сюжета или работят по няколко книги едновременно; Наталия е измислен образ, за да прикрие известна личност от политически или академични среди, която пише романи като хоби… Легендите са почти толкова, колкото тези за нощта на Самхаин. Нищо чудно Наталия Солнцева да е реална жена, която просто да осъзнава, че най-емблематичното, което говори за един писател са книгите му, а не целият съпътстващ шум и да се посвещава на важното – писането. А по този въпрос няма легенди и слухове, а само едно мнение – Наталия Солнцева умее да пише.

Аз съм мъртъв

Етикети

,

Началото на „Името ми е червен“ от Орхан Памук

Print

Сега съм мъртъв – труп на дъното на кладенеца. Издъхнах отдавна, сърцето ми спря отдавна да бие и никой, освен подлият мой убиец не знае какво ме сполетя. Колкото до него, за да е абсолютно сигурен, че ме е претрепал, мръсникът му с мръсник провери дали дишам, сетне провери и пулса ми, срита ме в слабините, завлече ме до кладенеца, вдигна ме и ме хвърли в него. Докато летеше към дъното, строшеният ми преди това с камък череп се пръсна на парчета, лице, лоб, скули – всичко бе смазано, попиляно, костите ми натрошени, устата ми пълна с кръв.

Изминаха четири дни, откакто трябваше да съм у дома: Тъгуват за мен и жената, и децата. Дъщеря ми премаля от плач, все към градинската порта се взира; очите на всички са вперени в пътя, в портата.

Дали са вперени очите им в портата – и това не знам. Може пък и да са се поуспокоили вече, което е лошо! Защото когато човек е тук, изпитва усещането, че животът, който е напуснал, продължава постарому. Преди да се родя имах зад себе си безкрайно време. Нескончаемо е времето и след смъртта ми! Приживе изобщо не мислех за тези неща – живеех в светлина, пристъпвайки между двете тъмни времена.

Бях щастлив, бил съм щастлив – проумявам го сега: В придворната работилница за ръкописи на нашия Падишах рисувах най-добрите орнаменти и нямаше по-добър илюминатор от мене. С нещата, които майсторях и извън придворната работилница, през ръцете ми на месец минаваха към деветстотин акчета. Поради което, естествено, смъртта ми е дваж по-непоносима.

Изработвах единствено украси и орнаменти; правех украсите по полетата на страниците, оцветявах рамките, пъстрите листа, клонки, рози, цветя, птици; вълнообразните облаци в китайски стил, вплетените едно в друго листенца, пъстрите гори с укрилите се в тях газели и още – галери, падишаси, дървета, дворци, коне, ловци… По-преди правех шарките на някоя чиния, огледало, лъжица, украсявах потона на нечия вила или конак край Босфора… През последните години обаче работех единствено върху страници, защото Падишахът ни пръскаше луди пари за изработването на илюстрирани книги.

И въпреки че срещнах смъртта, пак не бих казал, че парите в живота нямат голямо значение. И когато е в небитието, човек пак признава значението на парите.

Дори и в моето състояние знам какво ще си кажете за чудото, че чувате гласа ми: Я стига си дрънкал за печалбите приживе. Разкажи ни какво виждаш там. Какво е след смъртта, къде е духът ти, за Рая и Ада разкажи, там какво виждаш? Що е смърт, гори ли духът ти? Прави сте. Докато още е жив, човек е прелюбопитен да знае какво се случва в отвъдното. Разправяха ми историята на един, дето се щурал между труповете по окървавените бойни полета, воден единствено от тоя си интерес… Сред агонизиращите ранени войници той се надявал да попадне на някой оживял след смъртта, та той да му разкрие тайните на отвъдния свят, ала воините на Тимур, взимайки го за враг, с един замах на сабята го съсекли на две и онзи оттогава решил, че в отвъдното човек е разполовен.

Няма такова нещо. Бих казал дори, че разполовените приживе тук сливат духа си в едно. Слава на Аллах, този свят, противно на твърденията на безбожниците, еретиците и хулителите, отдали се на дявола, съществува. Само че как от отвъдното да ви пратя доказателства за това? Умрях, но – сами виждате – не изчезнах. Принуден съм да призная обаче – не попаднах на споменатите в Свещения Коран реки, сребърни райски дворци, дървета с узрели плодове и едри листа, красиви девици. Спомням си сега как се разведрявах, докато пресъздавах населяващите Рая и споменатите в сура Събитието хурии с големи очи. Не се и натъкнах на четирите реки от мляко, вино, прясна вода и мед, които описва и възхвалява не толкова Свещения Коран, колкото изключителното въображение на Ибн Араби. И понеже не ми се ще да обезверявам людете, дето най-праведно си живеят с копнежа за оня свят, веднага ще отбележа, че споделеното дотук се дължи единствено на особеното ми състояние: Всеки вярващ, пък бил той и с най-повърхностните познания за живота след смъртта, когато е в моето състояние, е достатъчно угрижен, за да му е до райските реки.

Накратко: Аз, известният сред гилдията на миниатюристите и майсторите като Финяга ефенди умрях, но си останах непогребан. Поради което духът ми тъй и не успя да напусне тялото ми. За да се доближи духът ми до Рая или Ада, до предопределеното му свише, тялото ми трябва да се очисти от омърсяването. Не че и други не са изпадали в същото състояние, ала мен то ме изпълва с душевни терзания. Изобщо не чувствам, че черепът ми е раздробен, че тялото ми е наполовина в ледената вода, че костите и раните ми загниват – едничък гърчещият се дух изпитва дълбока болка в стремежа си да скъса връзката си с тялото. Като че целият свят се сгъстява, побирайки се в духа ми.

Вече мога да съпоставя това усещане за сгъстяване с усещането за удивителна широта, което изпитах в мига на безподобната си смърт. Още когато камъкът изневиделица се вряза в черепа ми, осъзнах, че негодникът иска да ме убие, макар и да не можех да повярвам, че ще се мре. Преизпълнен с надежди, не бях осъзнавал това, докато мъкнех невзрачния си живот между придворната работилница и дома си. Страстно се вкопчих в живота – със зъби и нокти, дори ухапах негодника. Хайде да не ви дотягам с болката, която изпитах от последвалите удари по главата ми.

Докато осъзнавах мъчително, че умирам, духът ми бе завладян от невероятното усещане за простор. Тъкмо с усета за простор запомних мига на прехода: И преди още да съм стигнал отвъдното, изпитах мекотата, каквато изпитва сънуващият, че спи. Последното, което видях, бяха оснежените, кални чепици на коварния ми убиец. Притворих очи като в сън и кротко преминах отвъд.

В момента не страдам заради пръснатите като леблебия зъби в кървавата ми уста, заради смазаното до неузнаваемост лице, заради свряното ми на дъното на кладенеца тяло, а затова, че все още ме смятат за жив. Онези, дето ме обичат, току се присещат за мен, представят си, вероятно, че пак съм се запилял по делата си в Истанбул, или че съм се юрнал дори подир някоя фуста – всичко това преизпълва с болка изтерзания ми дух. Дано открият трупа ми възможно най-скоро, да направят намаз и да ме погребат! Най-важно обаче е да открият убиеца! Ще ми се да узнаете, че дордето не спипат тоя подлец, че дордето това не се случи, и в най-великолепния гроб да ме турят, ще се въртя неспокойно в него, оскърбен от всекиго. Намерете така наречения убиец, това копеле, и аз най-подробно ще ви разкрия какво виждам в отвъдното! Само че издирите ли убиеца, подложете го на мъчения с менгеме, бавно, с пращене натрошавайте костите му, ребрата му, ако щете, сетне с изобретените от инквизиторите шишове косъм по косъм изкоренявайте гадната му мазна коса, дупчете кожата на главата му, за да го накарате да крещи.

Кой е убиецът, към когото изпитвам толкова ярост и защо ме погуби по такъв неочакван начин? Вие разкрийте това.

Светът е пълен с долни главорези, които и пукнат грош не струват, има ли значение, ще кажете вие, кой е? Но нека отсега ви предупредя: Зад моята смърт се крие отвратителен заговор срещу нашата вяра, традиции и възгледи за света.

Отворете очите си, разберете защо ме погубиха враговете на живота, който живеем и лелеем, враговете на исляма, и защо някой ден могат да убият и вас. Сещам се за думите на големия ваиз от Ерзурум Нусрет ходжа, които се сбъдват – слушал съм ги със сълзи на очи. Дори всичко, което ни се случва, да бъде описано в книга, уверявам ви, и най-великият миниатюрист не би могъл да го нарисува. Както е и със Свещения Коран – само, да пази Господ, не ме разбирайте погрешно! Разтърсващата сила на такава книга се крие в това, че тя не може да бъде нарисувана. Ама се боя, че едва ли ще го разберете.

Самият аз, докато чиракувах, независимо, че се страхувах от истината за глъбините на другия свят, не обръщах внимание на гласа, идещ от отвъдното, дори се подигравах с подобни неща. Моят свършек е на дъното на позорния кладенец! И тъй като същото може да сполети и вас, отваряйте си очите на четири. На мене вече не ми е останало друго, освен да се надявам, че когато окончателно изгния, ще ме открият по ужасната миризма. Както и да си мечтая, че все някой благодетел ще подложи на мъчения оня гнусен убиец, когато бъде издирен.

Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница

Етикети

,

Print

Като дете много обичах да редя пъзели. Справях се бързо и често редях по няколко един след друг. Единственият проблем се състоеше в това, че бях много нетърпелива (каквато съм всъщност и днес) и често в бързината прибирах всички пъзели в една кутия. Така следващото редене ставаше задача с повишена трудност. Всяко парченце трябваше да бъде разпределено, преди да се заема със същинското редене. Но както ви казах – бях нетърпелива, затова редях едновременно пет пъзела едновременно като се местех от картина на картина в зависимост от поредната част, която вадех от кутията.

Разказвам ви всичко това, за да ви опиша точно как се почувствах, когато четях „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“. Този роман ме върна към едновременното редене на пъзели, но не на 4-5, а на стотици. Айфер Тунч е преплела толкова много истории, че пъзелите й биха запълнили цял площад или дори град. И най-интересното – авторката не ни разказва тези истории последователно, а прескача от една на друга, връща се назад и след това отново се прехвърля на съвсем нов герой. Сякаш е взела пъзела на историята си, разпиляла го е на стотици, на хиляди парчета и ги е пръснала по страниците.

Да, пъзел в единствено число, защото дори и да става дума за стотици истории, те се оказват неизменно свързани и тази обща история, криволичеща в миналото, в настоящето, в далечни провинции, в големи градове, сред чаршафи на любовници, между стените на психиатрична болница, по пазари и улици, сред веселби, сватби и гуляи, но и по пътеките на тъгата и отчаянието, всъщност се оказва една мащабна картина, в която главен герой е самата Турция.

Това е книга, която може да ви разсмее, разплаче, заинтригува, уплаши, натъжи. Многообразието на подправки в нея – и горчиво, и сладко, и люто – предизвиква неочаквана експлозия от емоции в четящия. Може да очаквате всичко и да изпитате всичко. „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“ не е просто „нееднопластова“ книга, а немислимо многопластова. Читателят на места се учудва как може да се преплетат историите на близо 400 герои и пишещият да не се изгуби по пътя. А Айфер Тунч, дори и на моменти да ни се струва, че се лута по пътя, всъщност върви съвсем целенасочено напред.

Но може би трябваше вместо да ви казвам всичко това, просто да поясня още от началото – тази книга е точно като заглавието си – нестандартна, на моменти объркваща, многословна, изискваща цялото ни внимание, напълно необикновена.