Етикети

, ,

Нобеловата реч на Орхан Памук

Превод от английски език: Боряна Джанабетска

istanbul-k-z-kulesiДве години преди смъртта си татко ми даде малък куфар, пълен с негови съчинения, ръкописи и бележници. С обичайния си шеговит, присмехулен тон той ми каза, че искал да прочета всичко това, когато вече си е отишъл, тоест след смъртта му.

–  Просто го прегледай – каза той малко смутено. – Виж дали там вътре има нещо, от което може да се възползваш. Може би, когато си отида, ще успееш да направиш подбор на някои неща и да ги публикуваш.

Бяхме в кабинета ми, заобиколени от книги. Баща ми търсеше място, на което да остави куфара, обикаляше стаята като човек, изпитващ желание да се отърве от мъчително бреме. В крайна сметка го постави безшумно в един далечен ъгъл. Беше притеснителен момент, който нито един от двама ни не забрави, но той премина и ние отново възприехме обичайните си роли на хора, приемащи живота с лекота, на преден план излезе ироничната, присмехулна страна на нашите личности и ние се отпуснахме. Заговорихме както обикновено, за дреболии от ежедневието, за нескончаемите политически вълнения в Турция и за най-често провалящите се делови начинания на баща ми, без да изпитваме особена скръб.

Спомням си, че след като баща ми си тръгна, в продължение на няколко дни крачех напред-назад край куфара, без нито веднъж да го докосна. Познавах добре този малък черен куфар, ключалката, заоблените му ъгли. Баща ми го вземаше за кратките си пътувания, а понякога го ползваше и за да носи документи, отивайки на работа. Помнех как, когато бях дете и баща ми се прибереше от пътуване, отварях този малък куфар и ровех из вещите му, наслаждавах се на аромата на одеколон и на далечни страни. Този куфар беше като добър приятел, напомняше ми силно за детството, за миналото, но сега не можех дори да го докосна. Защо? Несъмнено поради загадъчното бреме на неговото съдържание.

Искам да говоря за значението на това бреме. За това, което създава човек, когато се затвори сам в една стая, седне край някоя маса или се оттегли в някой ъгъл, за да изрази мислите си – тоест за значението на литературата.

Когато все пак докоснах куфара на баща си, не успях да събера сили да го отворя. Знаех какво има в някои от бележниците. Бях виждал баща си да пише някои от тези неща. Не за първи път чувах за тежкото бреме, което се съдържаше в куфара. Баща ми имаше богата библиотека; когато е бил млад, в края на 40-те години, искал да бъде истан-булски поет и превеждал Валери на турски, но не пожелал да води такъв живот, на който те осъжда писането на поезия за малко читатели в бедна страна. Дядо ми – бащата на баща ми – бил заможен предприемач; баща ми живял сред удобства като дете и като млад човек и нямал желание да понася несгоди в името на литературата, на писането. Той обичаше живота с всички негови прелести – и аз разбирах това.

Първото, което ме караше да стоя на разстояние от съдържанието на бащиния ми куфар беше, разбира се, опасението, че това, което ще прочета, може да не ми хареса. Тъй като баща ми беше наясно с това, бе взел предпазната мярка да се държи така, сякаш не приема сериозно съдържанието на куфара. За мен, след като бях работил в продължение на двайсет и пет години като писател, беше мъчително да наблюдавам това. Но не исках да се гневя на баща си, че не съумява да приеме достатъчно сериозно литературата… Истинският ми страх беше продиктуван от възможността баща ми да се окаже добър писател – това бе най-важното, което не исках да знам или да откривам. Не можех да отворя куфара на баща ми, защото се боях тъкмо от това. И което бе по-лошо, не бях в състояние да го призная искрено дори пред себе си. Ако от бащиния ми куфар се появеше истинска, голяма литература, щеше да ми се наложи да призная, че в баща ми е съществувал друг, съвсем различен човек. Такава възможност ме плашеше. Тъй като дори на моята напреднала възраст ми се искаше баща ми да си остане просто мой баща, а не писател.

Писателят е човек, който в продължение на години търпеливо се опитва да открие втората личност у себе си и света, който го прави такъв, какъвто е. Когато говоря за писане, първото, което ми идва наум, не е роман, стихотворение или литературна традиция; първото, което си представям, е човек, който се затваря в една стая, сяда до една маса, и останал сам, се вглежда в себе си; и сред сенките започва да гради един нов свят от думи. Този мъж – или тази жена – могат да работят на пишеща машина, да се възползват от облекченията, осигурявани от компютъра, или да пишат с химикалка на хартия, така, както аз правя вече трийсет години. Докато пише, писателят може да пие чай или кафе, да пуши цигари. От време на време може да става от масата си и да се заглежда през прозореца в децата, играещи на улицата, а ако има късмет – и към дърветата или разкриващата се гледка, а може да се взира и в гола стена. Може да пише пиеси, стихове или романи като мен. Всички тези разлики идват после, след изпълнението на решаващото действие – сядането на масата и взирането в себе си. Писането е превръщането на този насочен навътре поглед в думи, изучаването на света, в който преминава личността, когато се оттегли вътре в себе си, и вършенето на всичко това с търпение, упорство и наслада. Докато седя край моята маса в продължение на дни, месеци, години, и бавно поставям нови и нови думи върху празната страница, имам чувството, че създавам нов свят, че изграждам онази друга личност вътре в мен, така, както някой би строил мост или дворец, камък по камък. Думите са камъните, които ползваме ние, писателите. Когато ги държим в ръце и долавяме начина, по който всяка е свързана с другата, когато ги оглеждаме, понякога отдалеч, понякога почти милвайки ги с пръсти и с върховете на перата си, когато ги претегляме и разместваме, година след година, с търпение и надежда ние създаваме нови светове.

Тайната на писателя не е вдъхновението – защото никога не е ясно откъде се поражда то, – а неговото упорство, неговото търпение. Този чудесен турски израз, „да копаеш кладенец с игла“, сякаш е бил създаден за писателите. От старите предания обичам търпението на Ферхат, който прокопава планини, за да стигне до любимата, и го разбирам. В моя роман „Името ми е червен“, когато пишех за онези едновремешни персийски миниатюристи, които са рисували един и същи кон с една и съща страст, запаметявайки всяка линия, в продължение на толкова години, че са можели да възпроизведат фигурата на красивия кон дори със затворени очи, съзнавах, че говоря за професията на писателя и за собствения си живот. Ако един писател трябва да разкаже собствената си история – да я разказва полека, сякаш в нея се разказва за други хора, – ако трябва да почувства как силата на разказа се надига у него, ако трябва да седне край масата и търпеливо да се отдаде на своето изкуство – на своя занаят, той трябва първо да е получил малко надежда. Ангелът на вдъхновението (който редовно навестява някои, а при други почти не се вестява) обича онези, които му вярват, и тъкмо когато един писател се почувства най-самотен, когато го измъчват най-тежки съмнения относно неговите усилия и мечти, относно стойността на написаното от него, когато си казва, че неговата история си остава само негова – точно в такива мигове ангелът решава да му разкрие истории, образи и мечти, оформящи света, който той иска да изгради. Когато си припомням книгите, на които съм посветил целия си живот, най-много ме удивляват онези моменти, в които съм имал чувството, че изреченията, мечтите и страниците, пораждали у мен такова възторжено щастие, сякаш не са се породили в моето въображение – сякаш някаква външна сила ги е открила и щедро ми ги е предоставила.

Боях се да отворя куфара на моя баща и да започна да чета бележниците му, защото знаех, че той не би търпял трудностите, които ми се бе наложило да понеса, че той не обичаше самотата, а многолюдието, салоните, шегите, общуването, близостта на приятели. Но после ходът на мислите ми се промени. Тези мисли, тези представи за отричане и търпение, бяха предразсъдъци, породени от собствения ми начин на живот и от личния ми опит като писател. Има предостатъчно блестящи писатели, които са писали, заобиколени от тълпи, без да се откъсват от семейния живот, сред топлината на общуването и щастливото бърборене на околните. В допълнение, когато ние бяхме малки, баща ми се бе уморил от еднообразието на семейния живот и ни беше изоставил, заминавайки за Париж, където – по примера на много писатели – седял в хотелската си стая, изпълвайки бележниците си. Знаех също и че някои от тези бележници сега бяха в куфара, тъй като през годините преди той да го донесе при мен, баща ми най-сетне бе започнал да разговаря с мен за онзи период от живота си. Беше говорил за онези години дори още когато бях дете, но тогава не споменаваше своята ранимост, мечтите си да стане писател или въпросите, свързани с идентичността, които го бяха измъчвали в хотелската му стая. Вместо това ми разказваше за случаите, когато бе виждал Сартр по парижките тротоари, за книгите, които бе прочел и за филмите, които бе гледал, с възторжената откровеност на човек, съобщаващ изключително важни новини. Когато аз станах писател, никога не забравях, че дължа това отчасти и на факта, че баща ми говореше значително повече за световните писатели, отколкото за паши или прочути религиозни водачи. Така че може би бе редно да прочета бележниците на баща си, имайки това предвид, без да забравям и колко много дължа на голямата му библиотека. Трябваше да не забравям, че когато живееше с нас, баща ни също като мен обичаше да остава сам с книгите си и със своите мисли – и да не обръщам прекалено голямо внимание на качеството на неговите писания.

Но докато се взирах тревожно в куфара, който татко ми завеща, съзнавах и че тъкмо това няма да бъда в състояние да направя. Понякога баща ми се изтягаше на дивана пред книгите си, зарязвайки книгата или списанието, които държеше в ръка, и се отдаваше на мечти, потъвайки задълго в размисъл. Когато видех на лицето му да се изписва изражение, много различно от онова, което носеше сред шегите, закачките и дребните разправии на семейния живот – когато забелязвах първите признаци на взиране в себе си – тогава, особено по време на детските и ранните ми младежки години, аз съзнавах с тревога, че той е обзет от недоволство. Сега, толкова години по-късно, вече знам, че това недоволство е основната характеристика, която превръща човека в писател. Търпението и усърдието не са достатъчни, за да станеш писател: трябва да изпитваме настоятелно желание да избягаме от тълпите, от приятелските събирания, от съставните елементи на обичайното ежедневно съществувание, и да се затворим в някоя стая. Пожелаваме си търпение и надежда, за да успеем да създадем с писането си един дълбинен свят. Но желанието да се затворим сами в някоя стая е това, което ни тласка към действие. Предшественикът на този независим писател, който чете на воля своите книги и, вслушвайки се единствено в гласа на собствената си съвест, влиза в спор с думите на другите; който, встъпвайки в диалог с книгите си, развива собствените си мисли и своя собствен свят – това несъмнено е Монтен, в зората на съвременната литература. Монтен е писател, към който моят баща се връщаше често, писател, когото той ми препоръчваше. Бих искал да се виждам като представител на традицията на онези писатели, които, независимо в коя част на света работят, в Изтока или Запада, се откъсват от обществото и се затварят в едно помещение с книгите си. Отправната точка на истинската литература е човекът, който се затваря в една стая със своите книги.

Но щом веднъж се усамотим, ние скоро установяваме, че не сме толкова сами, колкото сме си мислели. Ние общуваме с думите на онези, които са били преди нас, с историите на други хора, с книгите на други хора, с техните слова, с онова, което наричаме традиция. Вярвам, че литературата е най-ценното съкровище, което човечеството е натрупало в своя стремеж да разбере само себе си. Общества, племена и народи стават по-интелигентни, по-богати и по-напреднали, ако обръщат внимание на тревожните слова на своите писатели, а, както всички ние знаем, изгарянето на книги и очернянето на автори са сигнали, че връхлитат времена на мрак и безумие. Но литературата никога не е била просто грижа на нацията. Писателят, който се усамотява в своята стая и първо потегля на пътуване към себе си, с годините ще открие вечното правило на литературата: той трябва да разполага с уменията, за да разказва своите истории, сякаш те са истории на други хора, и историите на другите хора, сякаш те са лично негови – това представлява литературата. Но първо ни се налага да се отправим на пътуване из чуждите книги и разкази.

Баща ми имаше добра библиотека – общо хиляда и петстотин тома, повече от достатъчно за един писател. Когато навърших двайсет и две години, може би не бях прочел всичките, но познавах всяка една от тях – знаех кои книги са важни, кои са по-лековати, но лесни за четене, кои са работи на класици, кои са задължителна съставна част от образованието на всеки, кои са забавни, но пренебрежими описания на откъслеци от местна история, кои френски автори баща ми цени най-много. Понякога се вглеждах от разстояние в тази библиотека и си представях, че един ден, в друга къща, аз самият ще си създам библиотека, още по-добра от тази – че ще си изградя свой свят. Когато оглеждах отдалеч библиотеката на моя баща, я виждах като умален образ на истинския свят. Но това беше свят, погледнат от нашия ъгъл, от Истанбул. Библиотеката го доказваше. Баща ми бе попълвал библиотеката си по време на пътуванията си в чужбина, най-вече с книги, купени от Париж и от Америка, но също и с книги, купени от книжарниците, които през 40-те и 50-те години продаваха книги на чужди езици, както и от книготърговците на Истанбул, предлагащи стари и нови книги, които аз също познавах. Моят свят представлява смесица от местното – националното – и принадлежащото на Запада. През 70-те години аз също започнах с известна амбиция да съставям собствена библиотека. Все още не бях решил категорично да стана писател – както споменавам в „Истанбул“, бях започнал да чувствам, че в крайна сметка няма да стана художник, но не знаех със сигурност в каква посока ще се развие животът ми. У мен съществуваше едно неутолимо любопитство, един тласкан от надеждата копнеж да чета и да уча, но същевременно имах и усещането, че нещо липсва в живота ми, че няма да бъда в състояние да живея като останалите. Когато гледах библиотеката на баща ми, неволно си казвах, че живея далеч от същинския център на събитията, в провинциална среда – усещане, споделяно от мнозина живеещи в Истанбул по онова време. Имаше и друга причина за моето безпокойство, за моята боязън, че съм обременен с някаква непълноценност, защото съзнавах отлично, че живея в страна, която не проявява особен интерес към своите творци, били те художници или писатели, и която не им даряваше надежда. През седемдесетте години аз вземах парите, които татко ми даваше, и алчно купувах оръфани, прашни книги с изтрити от прелистване страници от антикварните книжарници в Истанбул, и преживявах така дълбоко жалкото състояние на тези книгопродавници за стари издания – и предизвикващото жал отчаяно състояние на дрипавите, бедни продавачи на книги, които излагаха стоката си по улиците, в дворовете на джамиите и в нишите на рушащи се стени, както преживявах и състоянието на книгите.

Що се отнася до моето място в света – в живота, както и в литературата основното ми усещане бе, че не се намирам в самия му център. Животът в средището на света бе по-богат и по-вълнуващ от нашия, а аз, заедно с цял Истанбул, с цяла Турция, бях изолиран от него. Днес ми се струва, че споделям това усещане с хората, обитаващи по-голямата част на света. По същия начин чувствах, че съществува световна литература, чийто център също е много далеч от мен. Това, което всъщност имах предвид, беше не световната литература, а литературата на Запада, в която не влизахме ние, турците. Бащината ми библиотека го доказваше. В единия край бяха книгите от Истанбул – нашата литература, нашият свят, с всички негови обичани подробности, – а в другия бяха книгите от онзи друг, западен свят, който се различаваше от нашия, и тази липса на прилика пораждаше у нас едновременно болка и надежда. Да пишеш, да четеш, бе все едно да напуснеш единия свят, за да откриеш утеха в другостта на различния свят, в непознатото и удивителното. Чувствах, че баща ми е чел тези романи, за да избяга от живота си и да се озове на Запад, също както аз щях да постъпвам по-късно. Струваше ми се също, че в онези дни книгите бяха за нас начин да избягаме от собствената си култура, която ни се струваше толкова несъвършена. Но ние напускахме Истанбул и се упътвахме на запад не само чрез четенето, а и чрез писането. За да изпълни онези свои бележници, баща ми бе отишъл в Париж, беше се затворил в стаята си, а после бе върнал написаното обратно в Турция. Докато гледах куфара на баща ми, ми се струваше, че това е причината за моето безпокойство. След като бях работил в продължение на двайсет и пет години в една стая, за да оцелея като писател в Турция, се дразнех, виждайки, че баща ми е укривал дълбоките си размисли в този куфар, че се е държал така, сякаш писането е нещо, което трябва да се върши тайно, далеч от погледа на обществеността, на държавата, на хората. Може би това бе главната причина, поради която се гневях на баща ми, че не е приемал литературата така сериозно, както я приемах аз.

В действителност се гневях на баща си, задето не бе водил живот като моя, защото никога не бе влизал в конфликт с живота си, задето бе прекарал живота си щастливо, забавлявайки се с приятелите си и с хората, които бе обичал. Но част от мен съзнаваше, че може да се говори не толкова за гняв, колкото за завист, че втората дума е може би по-точна, и това също ме притесняваше. Така ставаше, когато се запитвах с обичайния си гневен, презрителен тон: „Какво е щастие? Щастие ли е убеждението, че водя задълбочено съществувание в тази самотна стая? Или щастие бе да водиш приятен живот в обществото, да вярваш в това, в което вярват всички, или поне да постъпваш така, сякаш вярваш? Щастие или нещастие бе да преминеш през живота, пишейки тайно, докато привидно се намираш в хармония с всичко около себе си?“ Но това бяха въпроси, зададени в състояние на прекомерно раздразнение. Откъде ми бе хрумнало, че един добър живот се оценява по присъствалото в него щастие? Хората, вестниците, всички се държаха така, сякаш щастието е най-важното измерение на живота. Нима дори само това не подсказваше, че си струва да проверя дали пък не е вярно точно обратното? В крайна сметка баща ми беше бягал толкова пъти от семейството си – колко добре го познавах, доколко бих могъл да твърдя, че разбирам неговата тревожност?

Така че това беше мотивът ми, когато за първи път отворих куфара на баща си. Дали баща ми е нямал някаква тайна, не е преживял някакво нещастие, за което аз не подозирах, което е съумял да понесе единствено пресъздавайки го с писане? Веднага щом отворих куфара, си припомних неговия аромат, напомнящ за пътувания, разпознах няколко бележника и се сетих, че татко ми ги беше показвал преди години, но без да им отделя особено внимание. Повечето от бележниците, които взех в ръце, той бе изписал като млад, когато ни бе напуснал и бе отишъл да живее в Париж. Докато аз – същото се отнасяше и до писателите, на които се възхищавах и чиито биографии бях чел – исках да знам какво е писал и мислил баща ми, когато е бил на възрастта, на която бях аз сега. Не след дълго осъзнах, че няма да открия нищо подобно тук. Най-много ме тревожеха моментите, когато тук-там из бележниците на баща ми, се натъквах на писателски глас. Това не е гласът на баща ми, убеждавах се аз; гласът не е автентичен или поне не принадлежи на човека, когото познавах като свой баща. Под опасенията ми, че баща ми може да не е бил мой баща в писанията си, се криеше по-дълбок страх – страхът, че дълбоко в себе си аз самият не съм автентичен, че няма да открия нищо добро в писанията на баща ми. Това увеличаваше страховете ми да не се убедя, че баща ми е бил прекалено силно повлиян от други писатели, и ме хвърляше в отчаянието, което беше белязало така дълбоко моята младост, подхвърляйки на съмнение живота ми, самото ми съществувание, желанието ми да пиша, работата ми. През първите десет години от живота си на писател често ме обземаше страхът, че един ден ще ми се наложи да си призная поражението – също както бе станало с рисуването – и, поддавайки се на тревогите, ще се откажа и от писането на романи.

Вече споменах двете основни усещания, които се надигнаха у мен, когато затворих куфара на баща си и го прибрах: чувството, че съм изолиран в някакви покрайнини и опасенията, че ми липсва автентичност. Със сигурност не ги изпитвах за първи път. В продължение на години, докато четях и докато пишех, бях изучавал, откривал, задълбочавал тези усещания, в цялото им многообразие, с непредсказуемите им последици, с нервните им окончания и отключващите ги моменти, в тяхното многоцветие. Със сигурност духът ми бе претърпявал сътресения от объркванията, болезнената чувствителност и мимолетните болки, които животът и книгите ми бяха поднасяли, най-често когато бях млад. Но едва с писането на книги започнах по-пълно да осъзнавам проблемите на автентичността (като в „Името ми е червен“ и в „Черна книга“) и проблемите на живота в перифериите (като в „Сняг“ и „Истанбул“). За мен да бъдеш писател означава да признаеш тайните рани, които носиш в себе си, рани, които са толкова тайни, че ние сами едва ги осъзнаваме, и търпеливо да ги разучаваш, опознаваш, осветяваш, да не се отричаш от тези рани и болки, а да ги превърнеш в осъзната част от своя дух и своето писане.

Писателят говори за неща, които всички познават, но не знаят, че познават. Приятно е да разучаваш това познание, да го наблюдаваш как нараства; читателят посещава един свят, едновременно познат и будещ удивление. Когато един писател се усамотява в продължение на години в една стая, за да усъвършенства занаята си, за да създаде един свят и ако той ползва за отправна точка своите скрити рани, той, съзнателно или несъзнателно, се уповава дълбоко на човечеството. Моята увереност се опира на убеждението, че всички човешки същества си приличат, че и други носят рани, подобни на моите – и че затова ще ме разберат. Цялата истинска литература се поражда от тази детинска, изпълнена с надежда увереност, че всички хора си приличат. Когато писателят се усамотява в продължение на години, с този свой жест той предполага единност на човечеството, предполага свят, лишен от център.

Но както личи от куфара на баща ми и избледнелите цветове на нашите животи в Истанбул, светът е имал център и той е бил далеч от нас. В моите книги съм описвал доста подробно как този основен факт е предизвикал едно чеховско усещане за провинциализъм, и как, по друг път, ме доведе дотам, че да поставям под въпрос своята автентичност. От опит знам, че огромното мнозинство от хората на земята живеят със същите усещания, че мнозина страдат от още по-дълбоко чувство за непълноценност, несигурност и унижение в сравнение с онези, които изпитвам аз. Да, най-големите дилеми, изправящи се пред човечеството, все още са гладът, липсата на земя и дом… но в наши дни телевизиите и вестниците разказват за тези фундаментални проблеми по-набързо и по-опростено, отколкото може да стори литературата. Това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистичното перчене и надуване, което се родее с тях… Когато се сблъскам с подобни усещания, както и с ирационалния, пресилен език, с който те обикновено биват изразени, съзнавам, че те докосват мрака вътре в мен. Често сме наблюдавали как народи и общества, цели нации извън границите на западния свят – с които аз мога лесно да се идентифицирам – се поддават на страхове, които понякога ги подвеждат да вършат глупости, и всичко това поради тяхната болезнена чувствителност и страха им от унижение. Знам също, че на Запад – в един свят, с който аз също мога да се идентифицирам без усилие – нациите и народите се гордеят прекомерно със своето богатство, с това, че са ни дарили с Ренесанса, Просвещението и модернизма, и от време на време се поддават на самодоволство, което е почти също толкова глупаво.

Което ще рече, че баща ми не е бил единствен, че всички ние придаваме прекалено голямо значение на идеята за свят с един определен център. Докато онова, което ни кара да се усамотяваме в стаите си в продължение на години, за да пишем, е вярата точно в обратното: вярата, че един ден нашите писания ще бъдат прочетени и разбрани, защото хората по цял свят си приличат. Но, както мога да преценя от бащините си писания и от своите собствени, това е един тревожен оптимизъм, белязан от гнева, че си маргинализиран, че си оставен отвън. Обичта и ненавистта, които Достоевски е изпитвал към Запада през целия си живот – аз също съм ги изпитвал по много поводи. Но ако съм осъзнал една основна истина, и съзирам поводи за оптимизъм, това е, защото съм пропътувал с този велик писател през неговите белязани с любов и омраза отношения към Запада, за да се изправя накрая пред другия свят, който той е съградил отвъд.

Всички писатели, които са посветили живота си на тази задача, познават следната реалност: каквато и да е била първоначалната ни цел, светът, който създаваме в резултат на дълги години изпълнено с надежда писане, в крайна сметка ще се пренесе на други, съвсем различни места. Ще ни отведе далеч от масата, на която сме работили, обзети от тъга или гняв, ще се озовем отвъд тъгата и гнева, в един друг свят. Дали баща ми е можел да достигне сам до един такъв свят? Също като земята, която започва постепенно да придобива форма, издигайки се сред многоцветни мъгли като остров на края на дълго морско пътешествие, и този свят ни омагьосва. Ние сме очаровани като западните пътешественици, пътували на юг и видели Истанбул да се издига сред мъглите. В края на едно пътуване, започнато с надежда и любопитство, пред тях се издигал град с джамии и минарета, смесица от къщи, улици, хълмове, мостове и стръмнини, един цял свят. Виждайки го, ние изпитваме желание да навлезем и да потънем в него, както бихме потънали в една книга. След като сме седнали на една маса, защото сме се чувствали провинциални, изолирани, маргинализирани, гневни или дълбоко меланхолични, отвъд всички тези чувства ние сме открили един цял свят.

Това, което чувствам сега, е обратното на усещанията ми като дете и като млад човек: за мен центърът на света е Истанбул. И това не се дължи само на факта, че съм живял там през целия си живот, а защото през изминалите трийсет и три години съм разказвал за неговите улици, мостове, хора, кучета, къщи, джамии, чешми, за неговите странни герои, за магазините му, за именитите му личности, за мрачните му места, за дните и нощите в него, превръщайки ги в част от себе си, приемайки всички тях в прегръдките си. Стигна се до един миг, когато този свят, който създадох със собствените си ръце, който съществуваше в главата ми, стана по-реален за мен от града, в който живеех в действителност. Това стана, когато всички тези хора и улици, предмети и сгради сякаш заговориха помежду си, влязоха в непредвидено от мен взаимодействие, сякаш съществуваха не само в моето въображение и в моите книги, а и самостоятелно. Тогава този свят, който бях създал като човек, копаещ кладенец с игла, започваше да изглежда по-истински от всичко останало.

Баща ми също може да е открил този вид щастие през годините, когато е писал, мислех си аз, докато се взирах в куфара му: не би трябвало да се отнасям предубедено с него. В края на краищата, бях му благодарен за толкова неща: никога не се бе държал като обикновен, властен, внушаващ страх, налагащ забрани и наказания баща, беше баща, който винаги ми даваше свобода, проявяваше дълбоко уважение към мен. Често съм си мислил, че ако съм можел от време на време да черпя от въображението си, било то свободно или детински, това е било, защото за разлика от мнозина мои приятели от детството и младостта, аз не се боях от баща си, и понякога изпитвах дълбоката увереност, че съм могъл да стана писател, защото на млади години и баща ми е искал да стане писател. Трябваше да проявя толерантност, четейки написаното от него – да се опитам да разбера онова, което е писал в онези хотелски стаи.

Изпълнен с такива обнадеждаващи мисли аз се отправих към куфара, който си стоеше там, където го бе оставил баща ми; упражнявайки цялата сила на волята си, прочетох няколко ръкописа и съдържанието на няколко бележника. За какво бе писал баща ми? Спомням си описания на няколко изгледа от прозорците на парижки хотели, няколко стихотворения, парадокси и анализи… Докато пиша, се чувствам като човек, току-що преживял катастрофа на пътя, който се опитва да възстанови в паметта си как се е стигнало до злополуката и същевременно се бои да не би да си припомни прекалено много. Когато бях дете, и възникнеше опасността баща ми и майка ми да се скарат всеки момент, когато надвиснеше едно от онези мъртвешки мълчания, баща ми незабавно пускаше радиото, за да промени настроението, и музиката ни помагаше да забравим по-бързо станалото.

Позволете ми да променя настроението с няколко сладки думи, които, надявам се, ще подействат като онази музика. Както знаете, въпросът, който се задава най-често на нас, писателите, предпочитаният въпрос, гласи: Защо пишете? Пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като онези, които пиша. Пиша, защото се гневя на вас, защото се гневя на всички. Пиша, защото обичам да седя по цял ден в една стая и да пиша. Пиша, защото мога да участвам в истинския живот единствено като го променям. Пиша, защото искам всички вие, целият свят, да знаете какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам мириса на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа повече, отколкото вярвам в каквото и да било друго. Пиша, защото за мен това е и навик, и страст. Пиша, защото се страхувам да не бъда забравен. Пиша, защото ми се нрави славата и интересът към мен, които носи писането. Пиша, за да оставам сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо се гневя толкова много на вас, защо се гневя толкова на всички. Пиша, защото обичам да ме четат. Пиша, защото започна ли веднъж един роман, есе или просто една страница, искам да ги завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, заради детинската си вяра в безсмъртието на библиотеките, и поради начина, по който книгите ми стоят по лавиците. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш в думи всички богатства и прелести на живота. Пиша, не за да разкажа някоя история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от усещането, че съществува някакво място, на което трябва да отида, но – също като в сънищата – не мога да се добера до него. Пиша, защото така и не съм успял да се почувствам щастлив. Пиша, за да бъда щастлив.

Седмица след като баща ми бе донесъл куфара си в моя офис, той отново ме посети. Както винаги, ми донесе шоколад (беше забравил, че съм на четиридесет и осем години); както винаги, побъбрихме за живота, политиката, обменихме семейни клюки и се посмяхме. Настъпи мигът, когато очите на баща ми се плъзнаха към ъгъла, в който бе оставил куфара, и той забеляза, че съм го местил. Погледът ми срещна неговия. Последва напрегнато мълчание. Не му казах, че съм отворил куфара и че съм се опитал да прочета онова, което се съдържаше в него. Вместо това отклоних поглед. Но той разбра. Също както и аз разбрах, че той е разбрал. Но това разбиране стигна само дотам, докъдето би могло да стигне в рамките на няколко секунди. Защото баща ми беше щастлив, безгрижен човек, който вярваше в себе си: той ми се усмихна така, както се усмихваше винаги. И когато си тръгваше, повтори отново всички хубави и окуражаващи думи, които ми бе казвал винаги, като баща.

Както винаги, го изпратих с поглед, завиждайки на щастието му, на безгрижния му темперамент, на невъзмутимостта му. Но помня, че в онзи ден изпитах и проблясък на задоволство, от който се засрамих. Той бе събуден от мисълта, че аз може би не се чувствам така уютно в живота си като него, че може да не съм водил щастлив и безгрижен живот като неговия, но че съм го посветил на писането – нали разбирате… Засрамих се, че мисля такива неща за баща си. Тъкмо за баща си от всички хора – за баща си, който никога не ми беше причинявал болка, който ми бе оставил свободата. Всичко това би трябвало да ни напомни, че писането и литературата са тясно свързани с отсъствието на център в живота ни, както и с щастието и вината, които изпитваме.

Но симетрията на моя разказ незабавно ми припомни за нещо друго, случило се през този ден, което събуди у мен още по-дълбоко чувство за вина. Двайсет и три години преди баща ми да ми остави този куфар, и четири години след като на двайсет и двегодишна възраст реших да стана писател, и, загърбвайки всичко останало, усамотявайки се в една стая, бях завършил първия си роман, „Джевдет бей и неговите синове“; с треперещи ръце бях дал на баща си написано на машина копие от все още непубликувания си роман, за да го прочете и да ми каже какво мисли за него. Направих това не само защото вярвах във вкуса и интелекта му; неговото мнение беше много важно за мен, защото той, за разлика от майка ми, не се беше противопоставил на решението ми да стана писател. По онова време баща ми живееше далече, не беше с нас. Чаках нетърпеливо да дойде пак. Когато пристигна, изтичах да му отворя вратата. Баща ми не каза нищо, но ме прегърна по начин, който говореше, че книгата много му е харесала. Известно време цареше онова неловко мълчание, което често съпровожда силно вълнуващите мигове. После, като се поуспокоихме и заговорихме, баща ми прибягна до много емоционален и изпълнен със суперлативи език, за да изрази своята увереност в мен и в първия ми роман: каза ми, че един ден ще спечеля наградата, която ми предстои да получа, изпълнен с огромно щастие.

Каза ми това, не защото искаше да ме убеди в доброто си мнение, или за да превърне тази награда в моя цел; каза го като турски баща, подкрепящ сина си, окуражаващ го с думите: „Един ден ще станеш паша!“. В продължение на години, когато се виждахме, той ме окуражаваше с тези думи.

Баща ми почина през декември 2002.

Днес, изправил се пред уважаваните членове на Шведската академия, която ми присъжда тази голяма награда – оказва ми такава голяма чест, както и пред уважаемите гости, желая с цялото си сърце той да можеше да бъде сред нас.

Photo credit: Evgeni Zotov / Foter.com / CC BY-NC-ND

Advertisements