Етикети

,

Откъс от „Името ми е червен“, Орхан Памук, превод от турски език: Розия Самуилова.

PrintВ Истанбул се усещам обичан. Девойки ме целуват, сякаш съм мъжът на мечтите им, крият ме в кадифени кесии, под възглавници, между едри гърди, в долни гащи, като в съня си дори проверяват дали още съм там. Бил съм в кой ли не ъгъл на огнището в банята, в ботуш, на дъното на стъкленица във фантастично ухаещ дюкян за аромати, в тайното джобче, пришито от някакъв готвач към чувала с леща. Пропътувах цял Истанбул в скришните гънки на колани от камилска кожа, хастари от египетска пъстра коприна, обувки, подплатени със сукно, пъстри шалвари. Часовникарят Петро ме притули в стенен часовник, гръцки бакалин – в овчето сирене; между печати, скъпоценности и ключове, увити в парче сукно бях укриван в кюнци, печки, под дограмата на прозорец, в грубата слама на миндерлъци, из дъната на долапи и ракли. Видях мъже, които се надигаха от софрата, за да проверят дали все още съм в тайника, жени, които без всякаква нужда ме смучеха като бонбон, деца, които ме пъхаха в ноздрите си и ме миришеха, старци с единия крак вече в гроба, които нямаха мира, докато не ме извадят от кожената кесия поне седем пъти на ден. Имаше една чистница черкезка, та тя, след като цял ден триеше и миеше къщата, ни измъкваше един по един от кесията и ни търкаше с четка. Едноок сараф все ни редеше на кулички, дъхащ на орлови нокти хамалин и семейството му ни съзерцаваха, сякаш сме панорамна гледка, един илюминатор, който не е вече между нас – не е нужно да споменавам името му, – вечер не спираше да ни подрежда в най-различни редички. Разхождах се с махагонови лодки, посещавах дворци, пъхаха ме в книги хератска направа, в токовете на обувки, ухаещи на роза, под конски покривала. Минах през стотици ръце – мръсни, космати, дебели, мазни, треперещи, старчески. Прониквах се от мириса на смъркащи опиум хора, на свещоливници, на чирози, на цялата истанбулска пот. Подир всички тия преживявания и митарства, един гнусен разбойник, заклал и обрал жертвата си, ме прибра в кесията си, отведе ме в злощастния си дом и се изплю върху мене: „Всичко е заради тебе!“ Това толкова ме огорчи, че ми се прииска да ме няма.
Като ме няма обаче, кое би отличавало даровития от бездарния миниатюрист? Миниатюристите ще почнат да се трепят, докато напълно изчезнат от света и по тая причина аз не изчезнах, а се наместих в кесията на най-талантливия, на най-проницателния.
Ако сте по-добър миниатюрист от него, ще ме спечелите.

Advertisements