Етикети

, , ,

откъс от „Гробищни истории“, Борис Акунин / Григорий Чхартишвили

превод София Бранц

la-ofelia-de-millais“Офелия”, Джон Еверет Миле

Имало едно време един художник прерафаелит Данте Гейбриъл Росети. Той бил безумно влюбен в много красива девойка на име Елизабет Сидал, косата й била с цвят на испанско злато. За братството на прерафаелитите Елизабет била богиня на красотата и образът й е запазен на платната на почти всеки от тях. Най-прочутият й портрет, тиражиран почти до украса на бонбониери, е “Офелия” на Джон Еверет Миле. Елизабет му позирала с часове във вана с цветя. Настинала, разболяла се от туберкулоза и бавно угаснала. Умряла съвсем млада, наскоро след като Данте Росети се оженил за нея. Безутешният живописец положил в ковчега й стиховете си, посветени на любимата. Невероятен, на ръба на кича прекрасен жест, съвсем в духа на прерафаелитизма. Но минават години и спомените за любовта бледнеят, а и Росети решава, че все пак е преди всичко поет, а не художник, и изпитва неопределимо щение да издаде свръхпрекрасните си стихове.

Така се стига до най-ужасяващата от хайгейтските ексхумации. Една нощ на светлината на напален огън и газени лампи разкопават гроба и отварят ковчега. Според очевидци Елизабет през изминалите седем години останала недокосната от тлен и лежала все така подобна на Офелия. Ръка в ръкавица леко отместила знаменитите златни букли, взела листовете, оставени до мъртвото лице, и покойницата била върната в гроба.

Цялата тази история, естествено, послужила за чудесна реклама на книгата. Но авторът не добил поетична слава – стиховете му били жестоко разкритикувани. Росети загубил сън и покой и до края на живота му го глождили угризения, а когато умрял, завещал да бъде погребан не в семейната гробница, а далеч от Хайгейтското гробище, което го изпълвало с мистичен ужас.

Advertisements