Етикети

, , ,

Boleyn_coverНереалистичните очаквания винаги са повод за много разочарования. В този ред на мисли приказките за принцеси не са никак позитивни във възпитателен план. Те трябва да се продават само с надпис: “Противопоказания -могат да доведат до следното: да проспите живота си, чакайки да дойде принцът; да чистите и слугувате години наред, с надеждата някой да дойде да ви спаси, вместо сама да вземете живота си в ръце; да живеете със звяр с напразната надежда, че той някога ще се промени.” Да не говорим за утопичното “и живели щастливи до края на дните си”, което според мен поддържа психоаналитичната индустрия.

Смятам, че поне след определена възраст младите момичета и жени трябва да почнат да четат реалистични книги за принцеси и кралици. Ако не за друго, поне за да разберат, че дори и с корона на главата всяка една от нас сама си носи последствията от своя избор.

Колкото не харесвах навремето приказките за принцеси, толкова сега обожавам историческите романи. И не защото на стари години съм почнала да си мечтая да стана принцеса. Все пак още имам глава на раменете си (което, понеже ще говорим за Хенри VIII, съвсем не е метафора).

В историческите романи удоволствието от интересното действие се усилва от убедеността, че героите реално са съществували, от усещането, че тези изтъкани от страсти и страхове персонажи са същите онези имена от учебниците, заради които навремето е трябвало да помним скучни дати и места на битки, от факта, че макар и авторите да си позволяват литературна измислица, повечето от събитията реално са се случили. А това ни кара да изпитваме по-наситено съчувствие към персонажите, по-силна привързаност и тъга и съответно по-яростна ненавист и отвращение.

Единственият недостатък на историческите романи (ако изобщо може да се нарече недостатък) е, че не съществува истински съспенс за развитието на действието – няма го напрежението дали любимият ти герой ще остане жив до края или ще бъде убит. В този ред на мисли при четенето на исторически романи най-облагодетелствани са тези, които не са били много внимателни в час по история, защото за тях може дори да има изненади.

Шегата настрана – факт е, че за да ни заинтригува една книга, на която вече знаем края, авторът й трябва да е много умел. А Филипа Грегъри е царица в това отношение (или би било правилно да кажа “кралица”, защото тя пише за кралици все пак).

Грегъри успява от много известни на публиката исторически периоди да създаде изключително наситени с интриги и обрати романи. Преди всичко това се дължи на факта, че тя е от онези умни писатели, които освен да пишат, и четат много. Филипа прави сериозни исторически проучвания, събира непопулярни факти и поставени под въпрос теории на някои историци. След това умело им вдъхва живот чрез реалистично изградени персонажи, чрез проникновени описания на нравите на епохата и създава изключително ярки портрети на тези толкова известни и в същото време непознати за нас личности.

В “Другата Болейн” тя избира нетрадиционната гледна точка и ни представя развитието на действието не от погледа на Ан Болейн, а през погледа на сестра й Мери – сестрата, която в историческите учебници почти не се споменава и която повечето автори се задоволяват да споменат просто като една от любовниците на краля.

Ако се водехме от историческите бележки, Мери Болейн не би трябвало да представлява особен интерес, но за добър писател като Филипа Грегъри няма безинтересни личности, защото тя може с таланта си да превърне и най-сухия исторически факт в изтъкана от страсти история.

А в “Другата Болейн” страстите изобилстват – и макар че любов има, тя бледнее през завистта, омразата, амбициите и лъжите. Тази книга е изключително отрезвителна. Тя е лекарството за тези, които са попрекалили с приказките за принцеси.

Отрезвителна е преди всичко, защото ни показва колко лесно една жена може да стане любимка на един мъж, кокетничейки и манипулирайки го и само след няколко години да загуби изцяло позициите си. В случая визираме Ан Болейн, която прави невъзможното да измести сестра си и законната кралица и до такава степен вярва, че е пленила сърцето на краля, че дори, когато я изправят на ешафода, очаква, че това е просто някаква игра от страна на Хенри VIII.

Отрезвителна е, защото ни показва, че в онeзи времена (а дали не и днес?) това да си красиво младо момиче е било колкото благословия, толкова и обреченост. Обреченост да бъдеш пионка в ръцете на родителите и близките си, жадни за богатство и власт. Това е историята на една епоха, в която почти всяка любовна история е била планирана и манипулирана, а всяка връзка е трябвало да донесе не просто трепет за влюбените, но да облагодетелства цели фамилии. Макар че честно казано и днес, когато става дума за власт и за пари, нещата едва ли са се променили много.

Мери е най-положителната героиня в тази книга. Наистина наивна, влюбчива и изпълнена с прекалено утопични надежди за бъдещето, тя обаче успява да надрасне семейството си, времето си и дори самата себе си и да докаже, че дори и оплетен в интриги, дори и с жадно за власт семейство и предаден от най-близките си, човек може да запази себе си и сам да изкове съдбата си.

Мери съумява в това време на подмолни игри, в този кралски двор, пълен с интриганти, в това семейство като гнездо на пепелянки, да запази доброто си сърце и да се спаси.

Казват, че Ан Болейн е тази, която прави немислимото – да успее да разведе крал от законната му съпруга и да убеди Хенри VIII да се противопостави на Папата. Но всъщност Мери (поне в книгата на Филипа Грегъри) е тази, която прави немислимото за времето си – в края на краищата да успее да превъзмогне краля и да се ожени по любов. Защото за Мери историята е категорична – тя живее щастливо до края на дните си, защото сама се е преборила за това щастие.

Трейлър на екранизацията на романа с участието на блестящите Натали Портман, Скарлет Йохансон и Ерик Бана.

Advertisements