Етикети

, ,

DRUGI_CVETOVE

След “Името ми е червен” дълго време не смеех да прочета друга книга на Орхан Памук. И то само защото харесах “Името ми е червен” прекалено много. Когато намериш идеалната книга, идеалния филм, идеалната картина, от една страна изпитваш невероятна пълнота, но от друга страх – че вече нищо друго няма да ти хареса чак толкова. И това е нормално, защото ние хората имаме грешния навик да сравняваме – това е по-вкусно от онова, този е по-красив от онзи, това е по-изтънчено, по-интригуващо, по-пленително, по-… А всъщност сравняването ни пречи да оценяваме нещата в тяхната същност и уникалност.

Затова и книгите не бива да се сравняват, защото всяка една може да достави различно удоволствие на различния читател. Затова изказвания от типа: “Това е най-хубавата книга на този автор” оставят едно неприятно подразбиране, че едва ли не другите не са достатъчно хубави. А има автори, при които всяка творба е истински шедьовър и е трудно да избереш само една от тях.

Такъв е и Памук – факт е, че “Името ми е червен” е може би най-известната му книга, но би било абсолютно ощетяващо заради това да се лишим от другите му творби. Дори самата аз бях увлечена от страха, следващ върховното удоволствие и се чудех дали Памук ще успее отново да ме зашемети. И дали ще ви изненадам, като ви кажа, че категорично успя?

“Други цветове” е изключително ценна книга. Тя отново ни поднася неповторимия стил на Памук, който е в състояние да откаже всеки графоман от прекомерни желания да пише, доказвайки му какво всъщност е истински талант. Но от друга тази книга е ценна, защото ни разказва една изключително интересна история – тази на самия Памук.

Авторът ни разкрива най-личния си свят, най-големите си страсти, най-тежките си болки, възходи и падения, своите идоли и грешки. Това е искрен разказ, написан с перото на Нобелов лауреат. Някои истории дори звучат така, сякаш не са предназначени да бъдат четени от други хора, освен от пишещия – като откъснати страници на дневник. Това ни носи още по-наситено удоволствие – като да надникнеш през чужд прозорец, да видиш тайни, които не са предназначени за твоите очи.

Орхан Памук говори без задръжки за скандалното съдебно дело, за политическите си възгледи, за сблъсъка на Изтока и Запада, за религия, за ужаса и страха след земетресението в Истанбул, за пътуванията си, за дъщеря си, за смъртта на баща си… Освен това описва незначителни на пръв поглед неща като пролетните следобеди, чайки в дъжда или безмълвните нощи, които обаче под неговото перо се превръщат в истински импресионистични картини.

И като човек, който твърди “Моите книги са моят живот”, разбира се, Памук отделя огромно внимание на писането, на необходимостта, която изпитва да пише, на чувствата, които го изпълват, когато започва един текст и емоциите, след като го приключи, на четенето като източник на щастие, на любимите си писатели, на романите, които са го разтърсили и формирали като писател,  и най-вече на смисъла на живота, посветен на книгите.

Най-интересното е, че историите са свързани, защото ни представят света на Памук и в същото време са отделни фрагменти. Затова книгата може да бъде четена от началото, от края или дори от средата. А дори може да бъде използвана и като духовен пътеводител – когато търсим отговор или сме на кръстопът, да отворим на случайна страница и да видим дали няма да ни покаже правилната посока. Или всеки ден да си избираме различна историйка, без да очакваме да ни донесе просветление, а просто удоволствие от четенето. Във всеки случай ще останем приятно изненадани!

 Откъс от книгата четете тук!

Advertisements