Етикети

,

Sean_Coneery_cover.inddПредговор към книгата „Да бъдеш шотландец“ от Шон Конъри.

Звънеше тихо лирата на времената,
а аз нехаех за това, което иде.
Незнанието даваше ми свободата,
кой с нещо би могъл да ме обиди?
Блестяща беше мъжката ми броня,
зад нея криех пламенно сърце,
копнеех как мечтите ще догоня,
но накъде да тръгна, накъде?
Шон Конъри, 1951
 

Трите големи страсти на моя живот, като изключим, разбира се, Мишлин, с която сме женени от 1970 година, са актьорската ми работа, спортът (най-вече голфът), и Шотландия. От тези три страсти бих поставил на първо място Шотландия и шотландската политика. В продължение на много години участвах в борбата за възстановяването на независимия шотландски парламент, използвах в тази насока и влиянието си по време на подготовката за втория референдум в Шотландия през 1997 година. Бях много привързан към Джон Смит, който определяше стремежа към самоопределение на Шотландия като „недовършена работа“ и упорито се бореше за постигането на шотландската независимост до мига на ранната си смърт, настоявайки, че това е „утвърдената воля на шотландския народ“.

Името на Фаунтънбридж, където израснах, има идилично звучене, но в самото място нямаше нищо идилично. Нашият индустриален район се намираше далеч от историческата „Кралска миля“ на Единбург, улицата, която свързва стария замък с двореца Холируд, беше далеч и от строените във формата на полумесец сгради на Новия град с неговата архитектура от епохата на класицизма. Прозвището, с което навремето Единбург е бил известен в Шотландия, е Auld Reekie, „Стария миризливец“, поради огромното количество лютив дим, който се виел над схлупените комини на града, а надигащата се от морето мъгла, която местните наричат haar, често пречела на вятъра да го отвее. Миризмата, която ние долавяхме всеки ден, беше едновременно сладникава като мирис на овесена каша и остра, което се дължеше на дима от комините на една фабрика за бонбони, една пивоварна и една фабрика за гумени изделия, където баща ми работеше до късно. Когато се стигна дотам да основа своя собствена филмова компания в Холивуд, аз я нарекох „Фаунтънбридж Филмс“, дадох ù онова име с идилично звучене, обозначаващо едно не особено здравословно място за живеене, което все още си спомням с много добро чувство.

Бедността е нещо, което се осъзнава в ретроспекция. Както се изрази наскоро Крейги Вийч, който беше мой съсед във Фаунтънбридж преди толкова много години: „Като си спомня онова време, разбирам, че сме били ощетени, тъй като израснахме в беден квартал. Но тъй като тогава нямаше социални работници, които да ни кажат, че се намираме в неравностойно положение, си бяхме от доволни по-доволни“.

Първият голям шанс в живота си получих на петгодишна възраст. Трябваше да изминат повече от седемдесет години, за да осъзная, че е било така. Работата е там, че на пет години се научих да чета. Тази истина е толкова проста и толкова дълбока. Напуснах училище на тринайсетгодишна възраст. Нямах официален документ за завършено образование. И въпреки това през 2006 година получих наградата на Американския филмов институт за цялостно творчество, връчвана за трийсет и четвърти път. Когато се обърнах към блестящата аудитория в Холивуд, казах, че без страстта към четенето, която развих преди толкова много години, благодарение на моите учители от началното училище в Брънтсфийлд, в Единбург, нямаше да стоя пред тях онази вечер. Бях изминал дълъг път от нашето двустайно жилище във Фаунтънбридж в задимените индустриални покрайнини на Единбург, край фабриката за бонбони „Маккауън“, до онази бляскава вечер на звездите.

През 1991 година имах честта да бъда провъзгласен за почетен гражданин на Единбург, което щеше да бъде повод за голяма гордост на моите близки – хора, полагали цял живот тежък труд. Изпитвах дълбоко смирение при мисълта, че с тази титла се присъединявам към другите почетни граждани на Единбург, сред които са Бенджамин Франклин, Чарлс Дикенс, а отскоро и Нелсън Мандела. От друга страна това, че в списъка на почетните граждани попаднах на името на Боби от Грейфрайърс, онова вярно старо куче, живяло и издъхнало на гроба на господаря си, ми вдъхна известна увереност. Именно това дълбоко вкоренено и малко чудновато чувство за хумор ме кара да обичам Единбург толкова много.

По време на един от последните фестивали в Единбург ми се наложи да взема такси, и шофьорът беше много учуден, когато установи, че знам по име всички улици, по които минавахме.
– Откъде ги знаете? – попита той.
– Като момче разнасях сутрин млякото из тези квартали – отвърнах аз.
– А с какво се занимавате сега?
Отговорът на този въпрос доста ме затрудни.
 
Шон Конъри, юни 2008

Ревю за книгата – тук.

Advertisements