Етикети

,

Print

Откъс от „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“ от Айфер Тунч.

Случаят с жартиерите беше дни наред единствена тема на разговор сред болничния персонал. После се прехвърли в града, и то до такава степен, че продавачите в Закрития пазар, който бе предпочитан от селяните от околността за купуване на чеиз и разни неща за сватбите, бяха започнали да се закачат с Женчото Исмет, който наред със стандартното бельо в малкото си магазинче под стълбището продаваше и секси бельо, като му казваха:

– Я ни покажи от онези жартиери, ама от лъскавите!

Женчото Исмет не успя да ги убеди, че жартиерите за чорапи не са аксесоар, който се ползва от хомосексуални. Всъщност не беше сигурен в това, но мислеше, че е нещо друго. Съседите му по магазин намекнаха, че Исмет е невежа на тази тема, и напомняйки за прозвището му „Женчото“, се изсмяха двусмислено. Исмет се постара да не се издаде, че е ядосан. „Не, не е това, което си мислите“ настоя той. „Ха на бас!“ му отвърна накрая чадърджията Ремзи, който заради безразборните си похождения постоянно се заразяваше с различни болести и по тази причина беше постоянен посетител на клиниката по урология към Държавната болница. В яда си Исмет прие облога. Ако жартиерите за чорапи са неща, които се ползват само от мъже, чадърджията Ремзи щеше да се облече като жена с шалвари и да обиколи пазара, а в случай, че се окажеха педерастки гащи, Исмет щеше да обиколи пазара по жартиери. Исмет поръча при търговеца на едро, от когото купува стока, да му изпрати жартиери за чорапи. Търговецът въобще не разбра какво има предвид Исмет Женчото. Когато след няколко дни изпрати дамски жартиери с червено перце и черни дантелки, нито един от тях не спечели баса. Все още не беше ясно дали жартиерите са специален аксесоар за хомосексуални или не.

Чадърджията направи настоятелни опити да накара Исмет да сложи жартиерите върху панталоните си и да обиколи пазара, но той не се съгласи. Докато повтаряше „Не!“, се беше изчервил и просълзил, едва не припадна. Изглеждаше толкова жалък, че двама съвестни търговци спряха чадърджията, който беше прекалил. Пред магазинчето на Исмет имаше много хора, жартиерите с червено перце и черни дантелки преминаваха от ръка на ръка. Накрая Ремзи, който възприемаше всяко свое бъбречно заболяване като възможност да обяви и докаже пред целия пазар мъжкарството си, сложи жартиера на главата си, опитвайки се да имитира Хуйсуз Виржин*, сякаш искаше да подчертае отсъствието на всякакво съмнение, че е истински мъж. Съседите умряха от смях, извадиха мобилните си телефони и снимаха Ремзи.

С изключение на един или двама, съседните дребни търговци бяха толкова безцеремонни, че не се притесняваха да наричат Исмет женчо в лицето, макар да знаеха, че продавачът на бельо е тих и скромен човек. Но от друга страна се опасяваха да не се засегне много, да си прибере нещата и да напусне пазара, а те да останат без забавление. Твърдяха, че го наричат така поради дългата му къдрава коса и белите му, женствени ръце.

– Подстрижи се, момче… Бива ли един мъж да носи дълга коса като жена? – му казваха, за да го убедят в правотата си.

Но в това си поведение на полумачовци и полуприятели те не бяха искрени. Не се притесняваха при всеки удобен случай да опипват младежа. Но виждайки, че той не реагира на постъпката на Ремзи, който слагаше чадър между краката си като пенис, особено когато „Наташките“ пазаруваха наблизо, и така разсмиваше другите, те се объркваха. И докато поради липса на тоалетни в пазара пикаеха в тоалетната на близката джамия, продължаваха да интригантстват.

– Що за педераст е този… никому не бута! – казваха озадачени.

Надявайки се да продаде жартиерите с червеното перце на „Наташките“, Исмет ги сложи на витрината. Надвечер, тъкмо когато се готвеше да затвори магазина, симпатичният детски психиатър доктор Фаик Абаджъ, който оприличаваше себе си в Психиатричната болница на Джордж Клуни в ролята му от сериала „Спешно отделение“, и наистина малко приличаше на него, беше дошъл на пазара да купи нова изтривалка за дома си, забеляза жартиерите на витрината. Наоколо нямаше никой. Оглеждайки се да не го види някой, той бързо влезе в магазина на Исмет.

– От ония неща ли е? – попита с усмивка на уста.

Когато след няколко подобни въпроса разбра, че симпатичният доктор купува жартиерите не за някоя тайна любовница, а за жена си Гюлюмсер със свенливия поглед, с която миналото лято се оженили, като вдигнали голяма сватба, сякаш светът се стовари върху главата на Женчото Исмет.

Макар че продаваше дамско бельо, Исмет се изчервяваше като рак пред жените, дланите му се изпотяваха. Никога не гледаше клиентите си направо в лицето, и независимо от възрастта им, към всички се обръщаше с „Како“. Жените не само че не се свеняха да пазаруват в мъничкия магазин на мъжа, известен като „Женчото“, спокойно се оплакваха от съпрузите си, че свършвали бързо, разказваха за своите ялови фантазии, говореха на всякакви сексуални теми, питаха за гащички, които се ядат, за парфюмирани сутиени, а Исмет отговаряше на всички въпроси търпеливо и възпитано.

Също като колегите му търговци в пазара, и жените-клиенти не се съмняваха, че Исмет е хомосексуален. Поради това обстоятелство жените се чувстваха спокойни и дори се забавляваха. Имаше даже такива, които идваха в магазина на Исмет от любопитство да видят какво представлява един хомосексуален мъж. Макар да беше почти на тридесет години, Исмет все още не беше спал с жена, включително с проститутка, защото не вярваше крехкото му тяло да издържи, нямаше телосложение на физически развит мъж. Затова повечето хора го мислеха за хомосексуален. А всъщност той се интересуваше само от жени и беше хлътнал по Гюлюмсер – младата жена на Фаик Абаджъ.

Когато малката Гюлюмсер със свенливия поглед минаваше покрай Исмет и се оглеждаше във витрините на златари и стъклари, без дори да ù мине през ум да се отбие в магазина му, Исмет следеше крачещата с наведена глава жена с просълзени от любов очи и тръпнеше при вида на гъвкавите ù очертания, почти невидими под широкото и дълго палто в цвят на слонова кост.

Когато опаковаше жартиерите с цветна хартия, ръцете му трепереха от вълнение. Много обичаше Гюлюмсер. Не искаше дори да си помисли, че тя се люби с мъжа си, това никак не подхождаше на платоничната му любов. Мисълта, че тези жартиери са за нея, беше достатъчна, за да нахлуе кръвта в главата му. Както и да е, можеше да приеме, че Гюлюмсер спи с мъжа си, в края на краищата бяха женени, но за какво бяха тези фантазии с жартиери?

В яда си му каза петорна цена. „Хайде де, да не купувам злато?“ очакваше да отговори докторът, и се надяваше да му отвърне да не купува, щом не му харесва цената, а после да прибере жартиерите отново във витрината. Но симпатичният доктор въобще не възрази срещу петорната цена, взе опакованите жартиери с червено перце и излезе.

Исмет, който при никакви обстоятелства не казваше и дума за предпочитанията на клиентките си, се беше ядосал толкова на Фаик Абаджъ, че на другия ден каза на чадърджията Ремзи, че е продал жартиерите на доктора, че същият се е сдобил с любовница – рускиня с крака като колони, и че е виждал двамката да влизат в един хотел, превърнал се в бардак. Съвестта не му беше позволила да мърси името на Гюлюмсер. Ремзи предаде новината на продавача на пердета, той я каза на златаря, златарят пък я оповести на останалите.

– Я го виж само! Браво на доктора! – казаха всички.

Тази краткотрайна сплетня повиши авторитета на Фаик Абаджъ в света на мъжете, но не предизвика никаква реакция в семейството му. Освен това Гюлюмсер със свенливия поглед не се беше съгласила да носи жартиери.

– Не искам, и толкова! – беше казала и ги бе изхвърлила в един ъгъл, така че огънят на фантазиите на доктора беше угаснал, преди да пламне.

–-

за книгата

В нескончаемия поток на времето, от мрака на миналото по пътя към безкрайността, се преплитат по невероятен начин човешки съдби. Разгръща се подобната на микрокосмос панорамна картина на живота в малък черноморски град, белязан от политически и обществени превратности. Образите на някогашни люде и на наши съвременници, на лекарите и пациентите в една психиатрична болница, на паши и бедняци, красавици и прислужници, политици и уличници, техните житейски истории, любов и скръб, страсти и изневери, се сменят като в калейдоскоп. И както често става в живота, се питаме кой всъщност е луд?

Семейни предания, историите на мюсюлмани и християни, турци, гърци, арменци, румънци, българи, преливат в заслепяващо многоцветие от деветнайсети век до наши дни. Героите страдат, вълнуват се, мразят и обичат, изневеряват и се разкайват, смеят се и плачат, вярват и се надяват в една трагикомедия, чийто главен герой е самата Турция.

Advertisements