Етикети

,

Началото на „Името ми е червен“ от Орхан Памук

Print

Сега съм мъртъв – труп на дъното на кладенеца. Издъхнах отдавна, сърцето ми спря отдавна да бие и никой, освен подлият мой убиец не знае какво ме сполетя. Колкото до него, за да е абсолютно сигурен, че ме е претрепал, мръсникът му с мръсник провери дали дишам, сетне провери и пулса ми, срита ме в слабините, завлече ме до кладенеца, вдигна ме и ме хвърли в него. Докато летеше към дъното, строшеният ми преди това с камък череп се пръсна на парчета, лице, лоб, скули – всичко бе смазано, попиляно, костите ми натрошени, устата ми пълна с кръв.

Изминаха четири дни, откакто трябваше да съм у дома: Тъгуват за мен и жената, и децата. Дъщеря ми премаля от плач, все към градинската порта се взира; очите на всички са вперени в пътя, в портата.

Дали са вперени очите им в портата – и това не знам. Може пък и да са се поуспокоили вече, което е лошо! Защото когато човек е тук, изпитва усещането, че животът, който е напуснал, продължава постарому. Преди да се родя имах зад себе си безкрайно време. Нескончаемо е времето и след смъртта ми! Приживе изобщо не мислех за тези неща – живеех в светлина, пристъпвайки между двете тъмни времена.

Бях щастлив, бил съм щастлив – проумявам го сега: В придворната работилница за ръкописи на нашия Падишах рисувах най-добрите орнаменти и нямаше по-добър илюминатор от мене. С нещата, които майсторях и извън придворната работилница, през ръцете ми на месец минаваха към деветстотин акчета. Поради което, естествено, смъртта ми е дваж по-непоносима.

Изработвах единствено украси и орнаменти; правех украсите по полетата на страниците, оцветявах рамките, пъстрите листа, клонки, рози, цветя, птици; вълнообразните облаци в китайски стил, вплетените едно в друго листенца, пъстрите гори с укрилите се в тях газели и още – галери, падишаси, дървета, дворци, коне, ловци… По-преди правех шарките на някоя чиния, огледало, лъжица, украсявах потона на нечия вила или конак край Босфора… През последните години обаче работех единствено върху страници, защото Падишахът ни пръскаше луди пари за изработването на илюстрирани книги.

И въпреки че срещнах смъртта, пак не бих казал, че парите в живота нямат голямо значение. И когато е в небитието, човек пак признава значението на парите.

Дори и в моето състояние знам какво ще си кажете за чудото, че чувате гласа ми: Я стига си дрънкал за печалбите приживе. Разкажи ни какво виждаш там. Какво е след смъртта, къде е духът ти, за Рая и Ада разкажи, там какво виждаш? Що е смърт, гори ли духът ти? Прави сте. Докато още е жив, човек е прелюбопитен да знае какво се случва в отвъдното. Разправяха ми историята на един, дето се щурал между труповете по окървавените бойни полета, воден единствено от тоя си интерес… Сред агонизиращите ранени войници той се надявал да попадне на някой оживял след смъртта, та той да му разкрие тайните на отвъдния свят, ала воините на Тимур, взимайки го за враг, с един замах на сабята го съсекли на две и онзи оттогава решил, че в отвъдното човек е разполовен.

Няма такова нещо. Бих казал дори, че разполовените приживе тук сливат духа си в едно. Слава на Аллах, този свят, противно на твърденията на безбожниците, еретиците и хулителите, отдали се на дявола, съществува. Само че как от отвъдното да ви пратя доказателства за това? Умрях, но – сами виждате – не изчезнах. Принуден съм да призная обаче – не попаднах на споменатите в Свещения Коран реки, сребърни райски дворци, дървета с узрели плодове и едри листа, красиви девици. Спомням си сега как се разведрявах, докато пресъздавах населяващите Рая и споменатите в сура Събитието хурии с големи очи. Не се и натъкнах на четирите реки от мляко, вино, прясна вода и мед, които описва и възхвалява не толкова Свещения Коран, колкото изключителното въображение на Ибн Араби. И понеже не ми се ще да обезверявам людете, дето най-праведно си живеят с копнежа за оня свят, веднага ще отбележа, че споделеното дотук се дължи единствено на особеното ми състояние: Всеки вярващ, пък бил той и с най-повърхностните познания за живота след смъртта, когато е в моето състояние, е достатъчно угрижен, за да му е до райските реки.

Накратко: Аз, известният сред гилдията на миниатюристите и майсторите като Финяга ефенди умрях, но си останах непогребан. Поради което духът ми тъй и не успя да напусне тялото ми. За да се доближи духът ми до Рая или Ада, до предопределеното му свише, тялото ми трябва да се очисти от омърсяването. Не че и други не са изпадали в същото състояние, ала мен то ме изпълва с душевни терзания. Изобщо не чувствам, че черепът ми е раздробен, че тялото ми е наполовина в ледената вода, че костите и раните ми загниват – едничък гърчещият се дух изпитва дълбока болка в стремежа си да скъса връзката си с тялото. Като че целият свят се сгъстява, побирайки се в духа ми.

Вече мога да съпоставя това усещане за сгъстяване с усещането за удивителна широта, което изпитах в мига на безподобната си смърт. Още когато камъкът изневиделица се вряза в черепа ми, осъзнах, че негодникът иска да ме убие, макар и да не можех да повярвам, че ще се мре. Преизпълнен с надежди, не бях осъзнавал това, докато мъкнех невзрачния си живот между придворната работилница и дома си. Страстно се вкопчих в живота – със зъби и нокти, дори ухапах негодника. Хайде да не ви дотягам с болката, която изпитах от последвалите удари по главата ми.

Докато осъзнавах мъчително, че умирам, духът ми бе завладян от невероятното усещане за простор. Тъкмо с усета за простор запомних мига на прехода: И преди още да съм стигнал отвъдното, изпитах мекотата, каквато изпитва сънуващият, че спи. Последното, което видях, бяха оснежените, кални чепици на коварния ми убиец. Притворих очи като в сън и кротко преминах отвъд.

В момента не страдам заради пръснатите като леблебия зъби в кървавата ми уста, заради смазаното до неузнаваемост лице, заради свряното ми на дъното на кладенеца тяло, а затова, че все още ме смятат за жив. Онези, дето ме обичат, току се присещат за мен, представят си, вероятно, че пак съм се запилял по делата си в Истанбул, или че съм се юрнал дори подир някоя фуста – всичко това преизпълва с болка изтерзания ми дух. Дано открият трупа ми възможно най-скоро, да направят намаз и да ме погребат! Най-важно обаче е да открият убиеца! Ще ми се да узнаете, че дордето не спипат тоя подлец, че дордето това не се случи, и в най-великолепния гроб да ме турят, ще се въртя неспокойно в него, оскърбен от всекиго. Намерете така наречения убиец, това копеле, и аз най-подробно ще ви разкрия какво виждам в отвъдното! Само че издирите ли убиеца, подложете го на мъчения с менгеме, бавно, с пращене натрошавайте костите му, ребрата му, ако щете, сетне с изобретените от инквизиторите шишове косъм по косъм изкоренявайте гадната му мазна коса, дупчете кожата на главата му, за да го накарате да крещи.

Кой е убиецът, към когото изпитвам толкова ярост и защо ме погуби по такъв неочакван начин? Вие разкрийте това.

Светът е пълен с долни главорези, които и пукнат грош не струват, има ли значение, ще кажете вие, кой е? Но нека отсега ви предупредя: Зад моята смърт се крие отвратителен заговор срещу нашата вяра, традиции и възгледи за света.

Отворете очите си, разберете защо ме погубиха враговете на живота, който живеем и лелеем, враговете на исляма, и защо някой ден могат да убият и вас. Сещам се за думите на големия ваиз от Ерзурум Нусрет ходжа, които се сбъдват – слушал съм ги със сълзи на очи. Дори всичко, което ни се случва, да бъде описано в книга, уверявам ви, и най-великият миниатюрист не би могъл да го нарисува. Както е и със Свещения Коран – само, да пази Господ, не ме разбирайте погрешно! Разтърсващата сила на такава книга се крие в това, че тя не може да бъде нарисувана. Ама се боя, че едва ли ще го разберете.

Самият аз, докато чиракувах, независимо, че се страхувах от истината за глъбините на другия свят, не обръщах внимание на гласа, идещ от отвъдното, дори се подигравах с подобни неща. Моят свършек е на дъното на позорния кладенец! И тъй като същото може да сполети и вас, отваряйте си очите на четири. На мене вече не ми е останало друго, освен да се надявам, че когато окончателно изгния, ще ме открият по ужасната миризма. Както и да си мечтая, че все някой благодетел ще подложи на мъчения оня гнусен убиец, когато бъде издирен.

Advertisements