Мистичен трилър с привкус на Хелоуин

Етикети

,

PrintВ нощта на Хелоуин всичко е възможно – да бъдеш различен, да бъдеш страшен или секси – всеки избира своя собствен тайнствен образ. Но Хелоуин не е просто костюми, тежък грим и лакомства. Този комерсиализиран празник крие в себе си много древни тайни. Точно това се разкрива в „Магията на венецианското огледало“ – заплетена и трескава криминална история, каквито са всички романи на Наталия Солнцева. Тя има дарбата да изгражда наситени с интрига романи, в които обаче водещият въпрос не е просто кой е убиецът, а разлистването на човешката душа пласт по пласт, за да се види как и най-обикновените от нас, и най-праволинейните на пръв поглед, крият своите тайни, потискани желания, подсъзнателни страхове. А те, според поверието, се проявяват най-вече в нощта на Хелоуин или всъщност в нощта на  Вси светии, на големия келтски празник Самхаин.

А в тази нощ, казват, всичко излиза наяве – най-вече лошото.

Наталия Солнцева преплита легенди и поверия с криминалната интрига, за да я направи по-плътна, по-дълбока. Писателката ни води из тъмните дебри на нощта на Самхаин, когато според древните легенди се отваря проход между световете, врата към миналото и към бъдещето. Тогава на мъртвите се дава възможността да довършат онова, което не са успели да направят на този свят, а на живите – да осъзнаят мястото си в лабиринта на вечността…

„Магията на венецианското огледало“ не е просто криминална история, а страховит разказ за тъмните сили, които за съжаление не излизат единствено в една нощ на годината, а живеят дълбоко в нас.

Но освен всичко това в романа на руската писателка неизменно има място и за любов – неочаквана и силна; любов, която се появява, когато не я очакваш, но която винаги носи избавление от мрака. Но понеже сме хора, освен за любов, ние отваряме душите си и за всякакви силни страсти, които ни водят понякога към грешки, към авантюри, към рискове, които могат да ни донесат или вдъхновяващо щастие или да ни обрекат на страх и отчаяние, защото всяка силна емоция може да се превърне в наша слабост.

Целият този коктейл от любов, страст, интриги, страхове, убийства, тайнствени сили и тъмни сенки ни е изящно поднесен от необикновената Наталия Солнцева.

Всъщност тази жена е обвита с мистерия, също като книгите си. Дори и на най-стандартния въпрос: „Коя е Наталия Солнцева“ малцина знаят отговора.

Никой от почитателите й не я е виждал лично, тя не прави срещи с читатели, не дава интервюта лице в лице, не организира представяния на книги. Слуховете са много: Солнцева е просто псевдоним, зад който се крие известен писател мъж, който има нужда от “алтер его”; зад името стои група пишещи, които се редуват в развитието на сюжета или работят по няколко книги едновременно; Наталия е измислен образ, за да прикрие известна личност от политически или академични среди, която пише романи като хоби… Легендите са почти толкова, колкото тези за нощта на Самхаин. Нищо чудно Наталия Солнцева да е реална жена, която просто да осъзнава, че най-емблематичното, което говори за един писател са книгите му, а не целият съпътстващ шум и да се посвещава на важното – писането. А по този въпрос няма легенди и слухове, а само едно мнение – Наталия Солнцева умее да пише.

Аз съм мъртъв

Етикети

,

Началото на „Името ми е червен“ от Орхан Памук

Print

Сега съм мъртъв – труп на дъното на кладенеца. Издъхнах отдавна, сърцето ми спря отдавна да бие и никой, освен подлият мой убиец не знае какво ме сполетя. Колкото до него, за да е абсолютно сигурен, че ме е претрепал, мръсникът му с мръсник провери дали дишам, сетне провери и пулса ми, срита ме в слабините, завлече ме до кладенеца, вдигна ме и ме хвърли в него. Докато летеше към дъното, строшеният ми преди това с камък череп се пръсна на парчета, лице, лоб, скули – всичко бе смазано, попиляно, костите ми натрошени, устата ми пълна с кръв.

Изминаха четири дни, откакто трябваше да съм у дома: Тъгуват за мен и жената, и децата. Дъщеря ми премаля от плач, все към градинската порта се взира; очите на всички са вперени в пътя, в портата.

Дали са вперени очите им в портата – и това не знам. Може пък и да са се поуспокоили вече, което е лошо! Защото когато човек е тук, изпитва усещането, че животът, който е напуснал, продължава постарому. Преди да се родя имах зад себе си безкрайно време. Нескончаемо е времето и след смъртта ми! Приживе изобщо не мислех за тези неща – живеех в светлина, пристъпвайки между двете тъмни времена.

Бях щастлив, бил съм щастлив – проумявам го сега: В придворната работилница за ръкописи на нашия Падишах рисувах най-добрите орнаменти и нямаше по-добър илюминатор от мене. С нещата, които майсторях и извън придворната работилница, през ръцете ми на месец минаваха към деветстотин акчета. Поради което, естествено, смъртта ми е дваж по-непоносима.

Изработвах единствено украси и орнаменти; правех украсите по полетата на страниците, оцветявах рамките, пъстрите листа, клонки, рози, цветя, птици; вълнообразните облаци в китайски стил, вплетените едно в друго листенца, пъстрите гори с укрилите се в тях газели и още – галери, падишаси, дървета, дворци, коне, ловци… По-преди правех шарките на някоя чиния, огледало, лъжица, украсявах потона на нечия вила или конак край Босфора… През последните години обаче работех единствено върху страници, защото Падишахът ни пръскаше луди пари за изработването на илюстрирани книги.

И въпреки че срещнах смъртта, пак не бих казал, че парите в живота нямат голямо значение. И когато е в небитието, човек пак признава значението на парите.

Дори и в моето състояние знам какво ще си кажете за чудото, че чувате гласа ми: Я стига си дрънкал за печалбите приживе. Разкажи ни какво виждаш там. Какво е след смъртта, къде е духът ти, за Рая и Ада разкажи, там какво виждаш? Що е смърт, гори ли духът ти? Прави сте. Докато още е жив, човек е прелюбопитен да знае какво се случва в отвъдното. Разправяха ми историята на един, дето се щурал между труповете по окървавените бойни полета, воден единствено от тоя си интерес… Сред агонизиращите ранени войници той се надявал да попадне на някой оживял след смъртта, та той да му разкрие тайните на отвъдния свят, ала воините на Тимур, взимайки го за враг, с един замах на сабята го съсекли на две и онзи оттогава решил, че в отвъдното човек е разполовен.

Няма такова нещо. Бих казал дори, че разполовените приживе тук сливат духа си в едно. Слава на Аллах, този свят, противно на твърденията на безбожниците, еретиците и хулителите, отдали се на дявола, съществува. Само че как от отвъдното да ви пратя доказателства за това? Умрях, но – сами виждате – не изчезнах. Принуден съм да призная обаче – не попаднах на споменатите в Свещения Коран реки, сребърни райски дворци, дървета с узрели плодове и едри листа, красиви девици. Спомням си сега как се разведрявах, докато пресъздавах населяващите Рая и споменатите в сура Събитието хурии с големи очи. Не се и натъкнах на четирите реки от мляко, вино, прясна вода и мед, които описва и възхвалява не толкова Свещения Коран, колкото изключителното въображение на Ибн Араби. И понеже не ми се ще да обезверявам людете, дето най-праведно си живеят с копнежа за оня свят, веднага ще отбележа, че споделеното дотук се дължи единствено на особеното ми състояние: Всеки вярващ, пък бил той и с най-повърхностните познания за живота след смъртта, когато е в моето състояние, е достатъчно угрижен, за да му е до райските реки.

Накратко: Аз, известният сред гилдията на миниатюристите и майсторите като Финяга ефенди умрях, но си останах непогребан. Поради което духът ми тъй и не успя да напусне тялото ми. За да се доближи духът ми до Рая или Ада, до предопределеното му свише, тялото ми трябва да се очисти от омърсяването. Не че и други не са изпадали в същото състояние, ала мен то ме изпълва с душевни терзания. Изобщо не чувствам, че черепът ми е раздробен, че тялото ми е наполовина в ледената вода, че костите и раните ми загниват – едничък гърчещият се дух изпитва дълбока болка в стремежа си да скъса връзката си с тялото. Като че целият свят се сгъстява, побирайки се в духа ми.

Вече мога да съпоставя това усещане за сгъстяване с усещането за удивителна широта, което изпитах в мига на безподобната си смърт. Още когато камъкът изневиделица се вряза в черепа ми, осъзнах, че негодникът иска да ме убие, макар и да не можех да повярвам, че ще се мре. Преизпълнен с надежди, не бях осъзнавал това, докато мъкнех невзрачния си живот между придворната работилница и дома си. Страстно се вкопчих в живота – със зъби и нокти, дори ухапах негодника. Хайде да не ви дотягам с болката, която изпитах от последвалите удари по главата ми.

Докато осъзнавах мъчително, че умирам, духът ми бе завладян от невероятното усещане за простор. Тъкмо с усета за простор запомних мига на прехода: И преди още да съм стигнал отвъдното, изпитах мекотата, каквато изпитва сънуващият, че спи. Последното, което видях, бяха оснежените, кални чепици на коварния ми убиец. Притворих очи като в сън и кротко преминах отвъд.

В момента не страдам заради пръснатите като леблебия зъби в кървавата ми уста, заради смазаното до неузнаваемост лице, заради свряното ми на дъното на кладенеца тяло, а затова, че все още ме смятат за жив. Онези, дето ме обичат, току се присещат за мен, представят си, вероятно, че пак съм се запилял по делата си в Истанбул, или че съм се юрнал дори подир някоя фуста – всичко това преизпълва с болка изтерзания ми дух. Дано открият трупа ми възможно най-скоро, да направят намаз и да ме погребат! Най-важно обаче е да открият убиеца! Ще ми се да узнаете, че дордето не спипат тоя подлец, че дордето това не се случи, и в най-великолепния гроб да ме турят, ще се въртя неспокойно в него, оскърбен от всекиго. Намерете така наречения убиец, това копеле, и аз най-подробно ще ви разкрия какво виждам в отвъдното! Само че издирите ли убиеца, подложете го на мъчения с менгеме, бавно, с пращене натрошавайте костите му, ребрата му, ако щете, сетне с изобретените от инквизиторите шишове косъм по косъм изкоренявайте гадната му мазна коса, дупчете кожата на главата му, за да го накарате да крещи.

Кой е убиецът, към когото изпитвам толкова ярост и защо ме погуби по такъв неочакван начин? Вие разкрийте това.

Светът е пълен с долни главорези, които и пукнат грош не струват, има ли значение, ще кажете вие, кой е? Но нека отсега ви предупредя: Зад моята смърт се крие отвратителен заговор срещу нашата вяра, традиции и възгледи за света.

Отворете очите си, разберете защо ме погубиха враговете на живота, който живеем и лелеем, враговете на исляма, и защо някой ден могат да убият и вас. Сещам се за думите на големия ваиз от Ерзурум Нусрет ходжа, които се сбъдват – слушал съм ги със сълзи на очи. Дори всичко, което ни се случва, да бъде описано в книга, уверявам ви, и най-великият миниатюрист не би могъл да го нарисува. Както е и със Свещения Коран – само, да пази Господ, не ме разбирайте погрешно! Разтърсващата сила на такава книга се крие в това, че тя не може да бъде нарисувана. Ама се боя, че едва ли ще го разберете.

Самият аз, докато чиракувах, независимо, че се страхувах от истината за глъбините на другия свят, не обръщах внимание на гласа, идещ от отвъдното, дори се подигравах с подобни неща. Моят свършек е на дъното на позорния кладенец! И тъй като същото може да сполети и вас, отваряйте си очите на четири. На мене вече не ми е останало друго, освен да се надявам, че когато окончателно изгния, ще ме открият по ужасната миризма. Както и да си мечтая, че все някой благодетел ще подложи на мъчения оня гнусен убиец, когато бъде издирен.

Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница

Етикети

,

Print

Като дете много обичах да редя пъзели. Справях се бързо и често редях по няколко един след друг. Единственият проблем се състоеше в това, че бях много нетърпелива (каквато съм всъщност и днес) и често в бързината прибирах всички пъзели в една кутия. Така следващото редене ставаше задача с повишена трудност. Всяко парченце трябваше да бъде разпределено, преди да се заема със същинското редене. Но както ви казах – бях нетърпелива, затова редях едновременно пет пъзела едновременно като се местех от картина на картина в зависимост от поредната част, която вадех от кутията.

Разказвам ви всичко това, за да ви опиша точно как се почувствах, когато четях „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“. Този роман ме върна към едновременното редене на пъзели, но не на 4-5, а на стотици. Айфер Тунч е преплела толкова много истории, че пъзелите й биха запълнили цял площад или дори град. И най-интересното – авторката не ни разказва тези истории последователно, а прескача от една на друга, връща се назад и след това отново се прехвърля на съвсем нов герой. Сякаш е взела пъзела на историята си, разпиляла го е на стотици, на хиляди парчета и ги е пръснала по страниците.

Да, пъзел в единствено число, защото дори и да става дума за стотици истории, те се оказват неизменно свързани и тази обща история, криволичеща в миналото, в настоящето, в далечни провинции, в големи градове, сред чаршафи на любовници, между стените на психиатрична болница, по пазари и улици, сред веселби, сватби и гуляи, но и по пътеките на тъгата и отчаянието, всъщност се оказва една мащабна картина, в която главен герой е самата Турция.

Това е книга, която може да ви разсмее, разплаче, заинтригува, уплаши, натъжи. Многообразието на подправки в нея – и горчиво, и сладко, и люто – предизвиква неочаквана експлозия от емоции в четящия. Може да очаквате всичко и да изпитате всичко. „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“ не е просто „нееднопластова“ книга, а немислимо многопластова. Читателят на места се учудва как може да се преплетат историите на близо 400 герои и пишещият да не се изгуби по пътя. А Айфер Тунч, дори и на моменти да ни се струва, че се лута по пътя, всъщност върви съвсем целенасочено напред.

Но може би трябваше вместо да ви казвам всичко това, просто да поясня още от началото – тази книга е точно като заглавието си – нестандартна, на моменти объркваща, многословна, изискваща цялото ни внимание, напълно необикновена.

Кошмар от 1001 нощ

Етикети

, , ,

PrintНачалото на „Кошмар от хиляда и една нощ“ от Робърт Ъруин

Дълги години си лягах рано. Макар изкуството на четенето да не е широко разпространено из тези краища, признавам си, че аз съм пристрастен към практикуването му, особено в леглото. Намирам, че е изключително приятно да лежиш с книга, подпряна на коленете и усещайки как клепачите ти натежават, да се унесеш в сън, да потънеш в него така, че на сутринта да не ти е съвсем ясно къде е свършило съдържанието на книгата и откъде са започнали твоите собствени сънища. Разказите за нравите и обичаите на някой чуждоземен народ са най-подходящи за тази цел.

Също така отдавна обмислям да напиша пътеводител за тези краища или роман, пътеводител във формата на роман или роман във формата на пътеводител, във всеки случай история, предназначена за четене в леглото.

Написването на книга, в която героите и злодеите от приключението ще пътешестват из земите, които искам да опиша, ще е подвиг труден, но не и неосъществим. Вече не си лягам рано, а когато го сторя, неизброими страхове ме държат буден и докато лежа в студа и мрака, жанрът на моята творба постепенно започва да се избистря.

Град Александрия е сравнително добре известен на западните пътешественици и на читателите. Кайро е друга работа, и в Кайро, знам това, много повече от всяко друго място чужденецът се нуждае от пътеводител, защото, макар главните паметници на града да са видими за окото, по-преходните удоволствия не могат да се открият така лесно. И при все че местните жители посрещат с гостоприемна усмивка чужденеца, бъдете нащрек и се пазете, защото всички до един са шарлатани и лъжци. Ще ви измамят, само да им падне възможност. Ето тук мога да ви помогна. Освен това ще ви разкрия как изглежда градът не само през деня, а и през нощта, пък и винаги ми се е искало да покажа как се проявява той в мечтите и въжделенията на своите жители. Иначе този пътеводител би бил напълно безсмислен.

Би трябвало сега да е горещо, а на мен ми е толкова студено…

Вампирът. Тайната история на лорд Байрон

Етикети

, , ,

Print

Веднага ви казвам, че обожавам книги за вампири. Още, когато прочетох основополагащото произведение на Стокър преди години, се влюбих завинаги в тези герои. Привлечена съм от всичко в този тип романи – мистерията, мрака, неясната граница между любов и обсебване, между живот и смърт. И точно защото книгите за вампири не бяха особено популярни преди време, аз се наслаждавах самотно на увлечението си… и така ми харесваше. След това се случи нещо странно – вампирите взеха, че станаха модерни и необяснимо за мнозина – дори комерсиални. А това неминуемо има нeгативна страна. Интересните, мистични и мрачни персонажи изведнъж се превърнаха в стандартни, експлоатирани и вече бяха във всяка книга, всеки филм, дори реклама… да не говорим, че се стигна до там да се създават наръчници от типа „как да се оженим за вампир и как да изградим здравословна връзка с него” (много ясно как – като държим фризера догоре зареден с банки кръв). Шегата настрана, вампирите стана толкова безлични герои, че напълно загубиха мистичния си чар и страховитата си същност.

Точно затова книгата на Том Холанд „Вампирът. Тайната история на лорд Байрон” бе като глътка свеж въздух (тоест свежа кръв). Може би защото е писана преди вамп-истерията или защото е създадена от историк, но тази книга ми върна надеждата във вампирските романи.

Тя е точно такава, каквато трябва да бъде – мрачна, кървава, жестока, обречено безнадеждна. И онова, което я прави такава, е не фактът, че е книга за вампири, а че е книга за Байрон.

Да, за Байрон – една от най-магнетичните и скандални личности в английската и световната литература. Том Холанд взема един прекрасен исторически образ и преплита официалните факти за живота му с мрачни фантазии, за да създаде перфектен кървав коктейл от ужас, еротика и мистика… Авторът умело намира обяснения именно във вампиризма за много от противоречивите и крайни постъпки на Байрон, за ексцентричното му поведение и способността му едновременно да скандализира и омайва.

Холанд вплита в теста цитати и препратки към произведенията на Байрон и негови приближени, и макар това да е просто фикция, той така умело ни въвежда в нея, че в един момент се питаме – ами ако беше истина?

Защо все пак приятелите на Байрон са унищожили мемоарите му, каква толкова ужасна тайна може да се е криела в тях? Все пак Байрон е бил известен с множеството си връзки, кръвосмесителни наклонности, чувства, неподвластни на половете и възрастта. Бил е  провокативен, обичал е да шокира, с две думи, не се е притеснявал да бъде себе си. Или поне така е изглеждало. Какво толкова е искал да скрие, след като така явно е проявявал, че не се интересува от мнението на другите?

Не бива да забравяме, че голяма част от творчеството му е посветена на лутане в мрака и безнадеждното, издигане в култ на злокобното, че немалко от героите му са чада на мрака и греха. Как да си обясним този вечен уклон на Байрон към тъмната страна на живота? И трябва ли изобщо да търсим обяснение? Защо просто не се впуснем с Том Холанд по тъмните пътеки надолу към пъкъла и да видим какви злокобни картини ще се открият пред очите ни? Без да забравяме това, което самият лорд Байрон е твърдял – че понякога действителността е много по-невероятна от измислицата.

Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница

Етикети

,

Print

Откъс от „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“ от Айфер Тунч.

Случаят с жартиерите беше дни наред единствена тема на разговор сред болничния персонал. После се прехвърли в града, и то до такава степен, че продавачите в Закрития пазар, който бе предпочитан от селяните от околността за купуване на чеиз и разни неща за сватбите, бяха започнали да се закачат с Женчото Исмет, който наред със стандартното бельо в малкото си магазинче под стълбището продаваше и секси бельо, като му казваха:

– Я ни покажи от онези жартиери, ама от лъскавите!

Женчото Исмет не успя да ги убеди, че жартиерите за чорапи не са аксесоар, който се ползва от хомосексуални. Всъщност не беше сигурен в това, но мислеше, че е нещо друго. Съседите му по магазин намекнаха, че Исмет е невежа на тази тема, и напомняйки за прозвището му „Женчото“, се изсмяха двусмислено. Исмет се постара да не се издаде, че е ядосан. „Не, не е това, което си мислите“ настоя той. „Ха на бас!“ му отвърна накрая чадърджията Ремзи, който заради безразборните си похождения постоянно се заразяваше с различни болести и по тази причина беше постоянен посетител на клиниката по урология към Държавната болница. В яда си Исмет прие облога. Ако жартиерите за чорапи са неща, които се ползват само от мъже, чадърджията Ремзи щеше да се облече като жена с шалвари и да обиколи пазара, а в случай, че се окажеха педерастки гащи, Исмет щеше да обиколи пазара по жартиери. Исмет поръча при търговеца на едро, от когото купува стока, да му изпрати жартиери за чорапи. Търговецът въобще не разбра какво има предвид Исмет Женчото. Когато след няколко дни изпрати дамски жартиери с червено перце и черни дантелки, нито един от тях не спечели баса. Все още не беше ясно дали жартиерите са специален аксесоар за хомосексуални или не.

Чадърджията направи настоятелни опити да накара Исмет да сложи жартиерите върху панталоните си и да обиколи пазара, но той не се съгласи. Докато повтаряше „Не!“, се беше изчервил и просълзил, едва не припадна. Изглеждаше толкова жалък, че двама съвестни търговци спряха чадърджията, който беше прекалил. Пред магазинчето на Исмет имаше много хора, жартиерите с червено перце и черни дантелки преминаваха от ръка на ръка. Накрая Ремзи, който възприемаше всяко свое бъбречно заболяване като възможност да обяви и докаже пред целия пазар мъжкарството си, сложи жартиера на главата си, опитвайки се да имитира Хуйсуз Виржин*, сякаш искаше да подчертае отсъствието на всякакво съмнение, че е истински мъж. Съседите умряха от смях, извадиха мобилните си телефони и снимаха Ремзи.

С изключение на един или двама, съседните дребни търговци бяха толкова безцеремонни, че не се притесняваха да наричат Исмет женчо в лицето, макар да знаеха, че продавачът на бельо е тих и скромен човек. Но от друга страна се опасяваха да не се засегне много, да си прибере нещата и да напусне пазара, а те да останат без забавление. Твърдяха, че го наричат така поради дългата му къдрава коса и белите му, женствени ръце.

– Подстрижи се, момче… Бива ли един мъж да носи дълга коса като жена? – му казваха, за да го убедят в правотата си.

Но в това си поведение на полумачовци и полуприятели те не бяха искрени. Не се притесняваха при всеки удобен случай да опипват младежа. Но виждайки, че той не реагира на постъпката на Ремзи, който слагаше чадър между краката си като пенис, особено когато „Наташките“ пазаруваха наблизо, и така разсмиваше другите, те се объркваха. И докато поради липса на тоалетни в пазара пикаеха в тоалетната на близката джамия, продължаваха да интригантстват.

– Що за педераст е този… никому не бута! – казваха озадачени.

Надявайки се да продаде жартиерите с червеното перце на „Наташките“, Исмет ги сложи на витрината. Надвечер, тъкмо когато се готвеше да затвори магазина, симпатичният детски психиатър доктор Фаик Абаджъ, който оприличаваше себе си в Психиатричната болница на Джордж Клуни в ролята му от сериала „Спешно отделение“, и наистина малко приличаше на него, беше дошъл на пазара да купи нова изтривалка за дома си, забеляза жартиерите на витрината. Наоколо нямаше никой. Оглеждайки се да не го види някой, той бързо влезе в магазина на Исмет.

– От ония неща ли е? – попита с усмивка на уста.

Когато след няколко подобни въпроса разбра, че симпатичният доктор купува жартиерите не за някоя тайна любовница, а за жена си Гюлюмсер със свенливия поглед, с която миналото лято се оженили, като вдигнали голяма сватба, сякаш светът се стовари върху главата на Женчото Исмет.

Макар че продаваше дамско бельо, Исмет се изчервяваше като рак пред жените, дланите му се изпотяваха. Никога не гледаше клиентите си направо в лицето, и независимо от възрастта им, към всички се обръщаше с „Како“. Жените не само че не се свеняха да пазаруват в мъничкия магазин на мъжа, известен като „Женчото“, спокойно се оплакваха от съпрузите си, че свършвали бързо, разказваха за своите ялови фантазии, говореха на всякакви сексуални теми, питаха за гащички, които се ядат, за парфюмирани сутиени, а Исмет отговаряше на всички въпроси търпеливо и възпитано.

Също като колегите му търговци в пазара, и жените-клиенти не се съмняваха, че Исмет е хомосексуален. Поради това обстоятелство жените се чувстваха спокойни и дори се забавляваха. Имаше даже такива, които идваха в магазина на Исмет от любопитство да видят какво представлява един хомосексуален мъж. Макар да беше почти на тридесет години, Исмет все още не беше спал с жена, включително с проститутка, защото не вярваше крехкото му тяло да издържи, нямаше телосложение на физически развит мъж. Затова повечето хора го мислеха за хомосексуален. А всъщност той се интересуваше само от жени и беше хлътнал по Гюлюмсер – младата жена на Фаик Абаджъ.

Когато малката Гюлюмсер със свенливия поглед минаваше покрай Исмет и се оглеждаше във витрините на златари и стъклари, без дори да ù мине през ум да се отбие в магазина му, Исмет следеше крачещата с наведена глава жена с просълзени от любов очи и тръпнеше при вида на гъвкавите ù очертания, почти невидими под широкото и дълго палто в цвят на слонова кост.

Когато опаковаше жартиерите с цветна хартия, ръцете му трепереха от вълнение. Много обичаше Гюлюмсер. Не искаше дори да си помисли, че тя се люби с мъжа си, това никак не подхождаше на платоничната му любов. Мисълта, че тези жартиери са за нея, беше достатъчна, за да нахлуе кръвта в главата му. Както и да е, можеше да приеме, че Гюлюмсер спи с мъжа си, в края на краищата бяха женени, но за какво бяха тези фантазии с жартиери?

В яда си му каза петорна цена. „Хайде де, да не купувам злато?“ очакваше да отговори докторът, и се надяваше да му отвърне да не купува, щом не му харесва цената, а после да прибере жартиерите отново във витрината. Но симпатичният доктор въобще не възрази срещу петорната цена, взе опакованите жартиери с червено перце и излезе.

Исмет, който при никакви обстоятелства не казваше и дума за предпочитанията на клиентките си, се беше ядосал толкова на Фаик Абаджъ, че на другия ден каза на чадърджията Ремзи, че е продал жартиерите на доктора, че същият се е сдобил с любовница – рускиня с крака като колони, и че е виждал двамката да влизат в един хотел, превърнал се в бардак. Съвестта не му беше позволила да мърси името на Гюлюмсер. Ремзи предаде новината на продавача на пердета, той я каза на златаря, златарят пък я оповести на останалите.

– Я го виж само! Браво на доктора! – казаха всички.

Тази краткотрайна сплетня повиши авторитета на Фаик Абаджъ в света на мъжете, но не предизвика никаква реакция в семейството му. Освен това Гюлюмсер със свенливия поглед не се беше съгласила да носи жартиери.

– Не искам, и толкова! – беше казала и ги бе изхвърлила в един ъгъл, така че огънят на фантазиите на доктора беше угаснал, преди да пламне.

–-

за книгата

В нескончаемия поток на времето, от мрака на миналото по пътя към безкрайността, се преплитат по невероятен начин човешки съдби. Разгръща се подобната на микрокосмос панорамна картина на живота в малък черноморски град, белязан от политически и обществени превратности. Образите на някогашни люде и на наши съвременници, на лекарите и пациентите в една психиатрична болница, на паши и бедняци, красавици и прислужници, политици и уличници, техните житейски истории, любов и скръб, страсти и изневери, се сменят като в калейдоскоп. И както често става в живота, се питаме кой всъщност е луд?

Семейни предания, историите на мюсюлмани и християни, турци, гърци, арменци, румънци, българи, преливат в заслепяващо многоцветие от деветнайсети век до наши дни. Героите страдат, вълнуват се, мразят и обичат, изневеряват и се разкайват, смеят се и плачат, вярват и се надяват в една трагикомедия, чийто главен герой е самата Турция.

Горещи намаления до края на август

До края на август ви предлагаме специален подбор от наши заглавия на цени по 3 и 5 лв. в книжарницата ни на улица „Искър” №7 (на ъгъла с улица „Веслец”), както и на нашия сайт www.ednorog.com
Освен това специално през лятото в нашата книжарница може да закупите всички заглавия на издателство „Еднорог“ с отстъпка от 20%.

Заглавия по 5 лв.

p175“Стари влюбени мъже” от   Алистър Грей

Основната част на “Стари влюбени мъже” се състои от посмъртните записки на един пенсиониран учител от Глазгоу на име Джон Тънок, посветил се на отвлечени идеи, но нелишен от интерес към плътското.

Историческите му съчинения ни отвеждат в Атина по времето на Перикъл, в Ренесансова Италия, и най-накрая натикват носа ни в торището, останало след група харизматични сектанти от времето на кралица Виктория. Историко-геологическите отстъпления са контрапункт на записките от дневника на Тънок, описващ собствените си еротични несполуки, заедно с подробности около събитията от началото на новото хилядолетие, съвпадащо с последните пет години на правителството на Антъни Линтън Блеър.

p116“Тайната история” от Дона Тарт

Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж – особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Приемането му в елитния кръг има своя цена – много скоро той научава страшната тайна, споила връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение…

p147“Краят на господин Y” от  Скарлет Томас

Дали Бог е измислил човека, или е станало обратното?

Научното любопитство отпраща една млада жена на невероятно, неповторимо и много опасно пътуване през времето и алтернативната вселена на човешката мисъл.

Когато Ариел Манто открива “Краят на господин Y” в една антикварна книжарница, тя не може да повярва на очите си. Автор е ексцентричният викториански учен Томас Лумас, за тази загадъчна книга се предполага, че на света не съществуват повече от два или три екземпляра. Нещо повече, сред познавачите се говори, че книгата е прокълната. Който я прочете, изчезва. Погълната от загадъчното произведение, Ариел сама не разбира кога е тръгнала по пътя на магията, който ще я отведе на едно пътуване отвъд края на света, отвъд смъртта, в търсене на любовта, покоя и истината.

p151“Невести на копнежа” от Пол Андерсън

Родена сред планинските проходи, през които са минавали Кортес и неговите конкистадори, Хуана Инес де ла Крус е дете-чудо. Още съвсем малка, тя чете великите автори на античността, запознава се с митологията на своята страна и написва първите си стихотворения. Петнайсетгодишна, Хуана предизвиква сензация с ума и красотата си в двора на вицекраля на Нова Испания в Мексико. На деветнайсет години обръща гръб на бляскавия дворцов живот и постъпва в манастир, където остава до края на дните си. Но Хуана продължава да пише – пише светска и любовна поезия, изискана и чувствена, елегантни комедии, религиозна поезия. През целия си живот тя се бори за правото на жената на духовен живот, предизвиква Инквизицията и съхранява независимия си дух.

p122“Разходката на пан Броучек из XV столетие” от Сватоплук Чех

Загадъчен проход във времето и коварното въздействие на чешката бира отпращат миролюбивия Пан Броучек на епохално пътуване във времето, сред неповторимата красота на средновековна Прага. Той не би могъл да предполага, че една хубава юлска вечер, излизайки от кръчмата, вместо у дома ще се озове в средновековието, в обсадената от кръстоносци Прага, и само за часове ще стане пряк участник в паметни сражения, ще се влюби и над главата му ще надвисне страшна заплаха….

рамките на едно денонощие светът на Фредерик рухва – романтиката в навечерието на битката отстъпва място на ужасната истина.

iabylkata“Ябълката” от  Мишел Фейбър

“Ябълката” е колекция от очарователни миниатюри, иронични и натуралистични, елегнатни и ярки картини от Англия в началото на XX век. Героите от “Аленото цвете и бялото” излизат отново на сцената в нови и неочаквани роли. Проститутки, застъпнички на женското равноправие, застаряващи бохеми и лъхащи на брилянтин и алкохол аристократи са изпълнители в тези изящни и правдиди разкази, изпълнени с горчив присмех, водевилно веселие и изненадващи обрати.

p131“Завещанието на Гидиън Мак” от Джеймс Робъртсън

Какво ще сториш, когато се изправиш лице в лице със собственото си безсмъртие?

За изтерзаната душа на Гидиън Мак, обезверен свещеник и неверен съпруг, не съществуват нито Бог, нито дяволът; няма други светове, няма феи и привидения. Така е поне до деня, когато Гидиън пада в една пропаст, откъдето го спасява не друг, а Дяволът.

Завещанието на Гидиън Мак – неповторима сплав от мемоари, легенди и история с примеси на душевно страдание, е разказ за духовната криза на един човек, който не иска да премине през живота, без да разбере защо е дошъл на този свят, за мистериозното му изчезване, за смърт и възкресение; изследване на разликата между официална религия и вяра, на самото естество на вярата.

Print“Къде бяхте, когато падна мрак?” от Марио Леви

Исак, преуспяващ истанбулски търговец, събира най-близките си приятели от ученическите години след трийсетгодишна раздяла. На прага на нов век, в многовековния град, подслонил хора от различни религии и култури, седмината приятели правят равносметка на изминатия път. Поводът да се съберат отново е една пиеса, която са написали и изпълнили по случай завършването на гимназия. Сега седмината приятели, изиграли много роли на сцената на живота, ще възкресят старата пиеса в търсене на изгубеното време. Различни съдби, истории, раздели и срещи, любов и мъка се преплитат в една пъстра и красива картина на живота край Босфора. Турци, евреи, гърци споделят тук радост и несрета.

Трийсет години делят седмината приятели от възторга и идеалите на младостта. Кой се е подчинил на системата и кой е съхранил вътрешния си огън, чия любов ще възкръсне при тази нова, съдбоносна среща? Героите на старата пиеса тръгват по пътя на една нова история…

p155“Московският лабиринт на Минотавъра” от Наталия Солнцева

При частния детектив Всеслав Смирнов се появява неговият стар приятел Едуард, който издирва съпругата си, изчезнала само месец след сватбата. Скоро след това загива при съмнителни обстоятелства братовчедът на Едуард, който се е занимавал с изследвания на московските подземия и настоявал, че някъде под Москва съществува тайнствен лабиринт.

На остров Крит се сбъдва невероятната мечта на попрезрялата красавица Феодора – тя се запознава с млад, красив и богат свой сънародник, и успява да го оплете в мрежите си. Скоро Феодора става негова съпруга, но богатството и красивият млад мъж не й донасят щастие. Новият й дом е обременен със загадки, а съпругът й започва да се държи много странно – и в неговите налудничави фантазии присъства някакъв незнаен лабиринт.

Къде ще се пресекат пътищата на обърканата жена и опечаления съпруг? Смирнов се натъква на страшни тайни, ритуални убийства и лудост в подземията на древния град, преди лабиринтът да разкрие тайните си.

p146“Гробищни истории” от Борис Акунин

Тази книга е написана от един човек, но има двама автори: есеистът Григорий Чхартишвили и неговото второ Аз – белетристът Борис Акунин. Г.Ч. ще ни разкаже за шест старинни некропола, разположени в различни части на света – старото Донско гробище в Москва, Пер Лашез в Париж, гробището Хайгейт в Лондон, гробището на чужденците в Йокохама, Грийнуд в Ню Йорк и гробището на Елеонската планина в Йерусалим. Борис Акунин ще ни накара да потръпваме от страх с гробищните си разкази, в които ще ни срещне с жестоката помешчица Салтичиха, с Оскар Уайлд, с основоположника на марксизма и дори с прочутия детектив Ераст Фандорин.

“Последната гара” от Джей ПариниPoslednata_gara

Годината е 1910. “Война и мир” и “Ана Каренина” са направили Лев Толстой световноизвестен. Но славата си има цена.

През бурната последна година от живота си Толстой отчаяно търси спокойствие. Надеждата му не се оправдава. Какви са хората около него, любящи близки и последователи – или лешояди? Предстои тежка битка за душата на писателя.

о

p11“Капитан Алатристе” от Артуро Перес-Реверте

Завесата се вдига над Мадрид от 17 век – по онова време кръчмите са сцена, на която се разиграват истински или измислени дуели, но се чете истинска поезия. Мадрид на Диего Веласкес и Лопе де Вега, на крал Филип ІV – и на капитан Алатристе.

Една вечер обеднелият майстор на шпагата Алатристе получава странна задача – той трябва да пресрещне и нападне двама млади английски пътешественици. Маскираните възложители са крайно дискретни, но за Алатристе е ясно, че хората, които трябва да станат жертва на шпагата му, са видни личности.

След неочаквания край на дуела с двамата англичани капитанът се натъква на тайна, която може да му струва живота. Става дума за планове, които, ако станат обществено достояние, ще разклатят не един престол.

p154“Ледена луна” от  Ян Костин Вагнер

Една млада жена издъхва в ръцете на мъжа си. Отчаяният съпруг, комисар от криминалната полиция, не е в състояние да осмисли жестокия факт на смъртта – а трябва да разследва и напълно необяснимото убийство на друга млада жена. Скоро му става ясно, че си има работа с необикновен убиец, толкова странен, че съществува опасността да си остане неуловим. Убиецът работи в пълен мрак и тишина – и като че ли прави всичко възможно жертвите му да не страдат. Един срещу друг застават двама мъже с жестоко наранена психика – и за да може животът отново да поеме естествения си ход, и полицаят, и убиецът трябва да се изправят срещу общи противници – смъртта и страха.

p159“Мълчанието” от Ян Костин Вагнер

Трийсет и три години след неразкритото убийство на едно младо момиче във финландския град Турку точно на същото място изчезва друго момиче. Комисар Кимо Йоентаа забелязва паралелите между двата случая, макар да се опитва да не отнема надеждата на родителите на изчезналото момиче. В желанието си да намери отговора и на първата загадка, Йоентаа изважда от архива студеното досие…

Извършителите на първото убийство започват да се дебнат един друг – а премълчалият видяното свидетел трябва да измине пътя към миналото, сред спомени, страхове и сънища, да осъзнае ужаса от стореното и да направи това, към което го тласка мъчителното чувство за вина…

„Тайната на царството“ от Мика Валтариtajnata-na-carstvoto

Марк Мецентий, изнежен и отегчен от живота римлянин, се озовава в Йерусалим в деня, когато на хълма Голгота, разпънат между двама разбойника, Иисус Назарянина завършва своя земен път.

Марк е търсил отчаяно смисъла на съществуванието във философията на древните мъдреци, опитвал се е напразно да утоли глада на душата си със земни наслади. Един поглед на Спасителя е достатъчен на римлянина, за да поеме по дългия и тежък път в търсене на истината за учението на Назарянина, за вярата и за небесното царство.

В писмата си до обичаната Тулия Марк описва търсенията си, колебанията, съмненията, опитите да проникне отвъд заблудите, разпространявани умишлено и от римската власт, и от фарисеите. Търсенето на истината за Сина Божи го среща с римския прокуратор Понтий Пилат, с Христови сподвижници и с противници от новата вяра – с озарената от спокойствие и сила Мария Магдалена, с тревожните, ревниви и преследвани ученици на Иисус. Всеки от тях – от римския прокуратор до възкръсналия Лазар – има своята истина за Христа. През четиридесетте дни до Възнесението на Сина Божи Марк Мецентий трябва да осъзнае вечната и непоклатима сила, на която се уповават новопокръстените – тайната на Царството Божие.

Заглавия по 3 лв.

p65„Последният английски крал“ от Джулиън Ратбоун

През 1066 година незаконороденият син на един херцог, жаден за слава, прекосява Ламанша начело на сбирщина наемници и променя хода на историята.

Три години по-късно Уолт, единственият оцелял телохранител на загиналия английски крал Харолд, физически и душевно осакатен от преживяното, се лута из Европа и Мала Азия на път за Божи гроб. По дългия път към него се присъединяват един преследван еретик, един странстващ фокусник и други спътници със загадъчно минало. Измъчван от угризения на съвестта, с надеждата, че на гроба Господен ще измоли опрощение за тежкия си грях, Уолт разказва на спътниците си своята история.

p84“Кардиналът” от Морис Уест

Докато папата изживява последните си земни дни, във Ватикана се разгарят страстите. Кой ще наследи престола на свети Петър? Световната преса публикува скандалните тайни дневници на светия отец, изпълнени със съмнения относно бъдещето на католическата църква.

Слуховете насочват вниманието на медиите към кардинал Лука Росини – един от най-високопоставените сановници на Ватикана, любимец на папата. Росини е единак, измъчената му, търсеща душа носи белезите на ужасни страдания, преживени в миналото. Въпреки съмненията, породени от понесените жестокости, той има душевната сила, убедителността и влиянието, за да бъде считан за възможен кандидат за папската тиара.

Моментът е критичен за църквата, критичен и за кардинал Росини, който е принуден да се върне към страшното минало, за да потърси извора на вярата си и да плати едни стар дълг – към жената, която е спасила живота и душата му.

 p83“Пещ” от Уилям Макилвани

Насаме със себе си, в Единбург през деветдесеттте години, Том Дохърти призовава миналото както некромантът призовава мъртъвци от отвъдното. Зрелият мъж изживява отново лятото на 1955 година ­ лятото на пещта. През онова лято Том Дохърти е на седемнадесет години, току-що е завършил училище и работи в тухларната на Грейтнок. Животът е пред него. Дали Том ще бъде първият от своя род, завършил университет? Може би кариерата на професионален футболист е за предпочитане? Или в крайна сметка ще остане в тухларната? И няма ли най-сетне да загуби досадната си девственост?

Калейдоскопът се върти, пъстрите късчета за миг очертават картина и отново се смесват, докато Том си припомня своето интелектуално и сексуално съзряване; пътищата, по които го повежда настъпващата зрелост; живота на съпруг и баща, на учител и писател, в родната му Шотландия и в чужбина, откъснат от корените си. Едва сега му става ясно, че само след като прекара късчетата спомени през пречистващия огън на пещта, когато съумее да осъзнае произхода си, ще може и да осмисли житейския си опит и изживяното време.

p178“Бдение” от Робърт Масело

В дълбока пещера, покрита в продължение на хилядолетия от водите на езерото Аверно в Италия, е открит скелет на непознато на палеонтолозите същество. Ако се съди по резултатите от научните изследвания, съществото би трябвало да е по-старо от самата земя, в която е лежало.

В пустинните пясъци на Израел са открити разпокъсани останки от легендарен древен ръкопис.

Едната находка разкрива тайните на рая, другата предсказва надигането на ада. А двете заедно пускат на свобода загадъчна сила. Посланието, скрито в тях, може да бъде разчетено единствено от палеонтолога Картър Кокс – учен, чиято вяра в науката ще бъде разтърсена из основи от сблъсъка с митично зло, оживяло в съвременен Ню Йорк.

p68“Вечният конник” от Боряна Балин

Крали Марко кръстосва меч със силите на злото. Змейове и самодиви събуждат магията на древната българска земя.

Една стара и вечно нова легенда – за смърт и любов, предателства и вярна обич, измяна, проклятие и надежда.

о

о

г

г

p72„…И да погине светът“ от Леена Крон

Многоликият герой на този нетрадиционен роман, излязъл изпод перото на най-забележителната писателка на Финландия, е въплъщение на човечеството въобще.

Човекът стои на предел във времето, разкъсван между ужаса пред възможния край и надеждата, въплътена в мечтите, поезията и вярата.

В Pereat mundusхората са изправени пред изначалния въпрос на човешкото съществувание – защо сме това, което сме? Наистина ли идва краят на света? Може ли човечеството да промени съдбата си?

Сред ужаса от екокатастрофата, упадъка на изкуството и отношенията между хората, героите на този наистина различен роман се връщат към миналото, търсят отговор в мъдростта на изминалите столетия – и не губят от поглед плахата, но вечна светлинка на надеждата.


p140“Чосър и Домът на славата” от Филипа Морган

Битките от Стогодишната война отстъпват място на кратък и нестабилен мир. Англия е застрашена да загуби Аквитания, най-ценното си владение на континента. Видните аквитански благородници трябва да бъдат убедени да останат верни на крал Едуард ІІІ. Джон от Гонт, синът на краля, поверява тази деликатна мисия на покровителствания от него поет Джефри Чосър.

Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.

Смъртта дебне отвсякъде – мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…

p142“Чосър и Легендата за добрите жени” от Филипа Морган

Джефри Чосър, поет и дипломат, отново поема на тайна мисия по заповед на крал Едуард III – този път към Флоренция. Възложено му е да преговаря от името на краля с банкерите Липари за заем, с който английската корона ще финансира военните действия срещу Франция.

Още от първия ден във Флоренция става ясно, че немалко хора са готови на всичко, за да не допуснат Чосър да се срещне с Антонио Липари. Животът на английския пратеник виси на косъм, смъртта застига хора, с които случаят го среща, мисията му също е застрашена от провал, когато и банкерът Антонио Липари загива при странни обстоятелства.

Богатата и красива Флоренция се превръща в капан, където убийци дебнат на всеки ъгъл. Само острият ум на Чосър ще му помогне да излезе невредим от лабиринта на интригите и сред множеството заблуди и фалшиви следи да разбули невероятната истина за убийствата.

Конъри, Шон Конъри!

Етикети

,

Sean_Coneery_cover.inddПредговор към книгата „Да бъдеш шотландец“ от Шон Конъри.

Звънеше тихо лирата на времената,
а аз нехаех за това, което иде.
Незнанието даваше ми свободата,
кой с нещо би могъл да ме обиди?
Блестяща беше мъжката ми броня,
зад нея криех пламенно сърце,
копнеех как мечтите ще догоня,
но накъде да тръгна, накъде?
Шон Конъри, 1951
 

Трите големи страсти на моя живот, като изключим, разбира се, Мишлин, с която сме женени от 1970 година, са актьорската ми работа, спортът (най-вече голфът), и Шотландия. От тези три страсти бих поставил на първо място Шотландия и шотландската политика. В продължение на много години участвах в борбата за възстановяването на независимия шотландски парламент, използвах в тази насока и влиянието си по време на подготовката за втория референдум в Шотландия през 1997 година. Бях много привързан към Джон Смит, който определяше стремежа към самоопределение на Шотландия като „недовършена работа“ и упорито се бореше за постигането на шотландската независимост до мига на ранната си смърт, настоявайки, че това е „утвърдената воля на шотландския народ“.

Името на Фаунтънбридж, където израснах, има идилично звучене, но в самото място нямаше нищо идилично. Нашият индустриален район се намираше далеч от историческата „Кралска миля“ на Единбург, улицата, която свързва стария замък с двореца Холируд, беше далеч и от строените във формата на полумесец сгради на Новия град с неговата архитектура от епохата на класицизма. Прозвището, с което навремето Единбург е бил известен в Шотландия, е Auld Reekie, „Стария миризливец“, поради огромното количество лютив дим, който се виел над схлупените комини на града, а надигащата се от морето мъгла, която местните наричат haar, често пречела на вятъра да го отвее. Миризмата, която ние долавяхме всеки ден, беше едновременно сладникава като мирис на овесена каша и остра, което се дължеше на дима от комините на една фабрика за бонбони, една пивоварна и една фабрика за гумени изделия, където баща ми работеше до късно. Когато се стигна дотам да основа своя собствена филмова компания в Холивуд, аз я нарекох „Фаунтънбридж Филмс“, дадох ù онова име с идилично звучене, обозначаващо едно не особено здравословно място за живеене, което все още си спомням с много добро чувство.

Бедността е нещо, което се осъзнава в ретроспекция. Както се изрази наскоро Крейги Вийч, който беше мой съсед във Фаунтънбридж преди толкова много години: „Като си спомня онова време, разбирам, че сме били ощетени, тъй като израснахме в беден квартал. Но тъй като тогава нямаше социални работници, които да ни кажат, че се намираме в неравностойно положение, си бяхме от доволни по-доволни“.

Първият голям шанс в живота си получих на петгодишна възраст. Трябваше да изминат повече от седемдесет години, за да осъзная, че е било така. Работата е там, че на пет години се научих да чета. Тази истина е толкова проста и толкова дълбока. Напуснах училище на тринайсетгодишна възраст. Нямах официален документ за завършено образование. И въпреки това през 2006 година получих наградата на Американския филмов институт за цялостно творчество, връчвана за трийсет и четвърти път. Когато се обърнах към блестящата аудитория в Холивуд, казах, че без страстта към четенето, която развих преди толкова много години, благодарение на моите учители от началното училище в Брънтсфийлд, в Единбург, нямаше да стоя пред тях онази вечер. Бях изминал дълъг път от нашето двустайно жилище във Фаунтънбридж в задимените индустриални покрайнини на Единбург, край фабриката за бонбони „Маккауън“, до онази бляскава вечер на звездите.

През 1991 година имах честта да бъда провъзгласен за почетен гражданин на Единбург, което щеше да бъде повод за голяма гордост на моите близки – хора, полагали цял живот тежък труд. Изпитвах дълбоко смирение при мисълта, че с тази титла се присъединявам към другите почетни граждани на Единбург, сред които са Бенджамин Франклин, Чарлс Дикенс, а отскоро и Нелсън Мандела. От друга страна това, че в списъка на почетните граждани попаднах на името на Боби от Грейфрайърс, онова вярно старо куче, живяло и издъхнало на гроба на господаря си, ми вдъхна известна увереност. Именно това дълбоко вкоренено и малко чудновато чувство за хумор ме кара да обичам Единбург толкова много.

По време на един от последните фестивали в Единбург ми се наложи да взема такси, и шофьорът беше много учуден, когато установи, че знам по име всички улици, по които минавахме.
– Откъде ги знаете? – попита той.
– Като момче разнасях сутрин млякото из тези квартали – отвърнах аз.
– А с какво се занимавате сега?
Отговорът на този въпрос доста ме затрудни.
 
Шон Конъри, юни 2008

Ревю за книгата – тук.

Акунин за „Писателят и самоубийството“

Етикети

, , ,

Akunin_Pisateliat i samoubiistvoto

Предговор

Заглавието на тази книга може да ви заблуди. На първо място стои „писателят“, а „самоубийството“ е на второ, но в действителност авторът се интересува преди всичко именно от самоубийството, „необяснимия феномен в света на нравственото“ (Карамзин), а по каква причина този феномен се разглежда през призмата на писателските съдби, ще бъде обяснено малко по-долу.

Има две причини за написването на тази книга – субективна и обективна, или, ако повече ви харесва: лична и обществена.

Вътрешната причина, която направи работния процес по написването полезен за автора, е отколешната и с годините все по-настойчива необходимост да разнищя въпроса, който са си задавали мнозина.

Допустимо ли е самоубийството, не нарушава ли то правилата на „честната игра“, в която участва всеки жив човек?

Всеки си има свой отговор, иначе не може и да бъде – тук се сблъскват две аргументации, принадлежащи на различни системи: нравствена и рационална. Проблемът се усложнява още повече от факта, че светогледът на автора, като на повечето му съотечественици от това поколение, представлява напълно езически миш-маш от материалистическо възпитание, умозрителна почит към християнството, философски теории и лични предположения. Да се събере в едно цялата информация по дадената тема, да се претеглят доводите „за“ и „ против“ – такава е субективната мотивация за това изследване.

А външната причина, която, бих искал да се надявам, ще направи книгата полезна за читателя, е такава: темата за самоубийството, една от най-важните за човека (както е известно, Албер Камю я е смятал за най-важната), и особено актуална за Русия, е осветлена на руски език изключително пестеливо. Може да се каже, че изобщо не е осветлена. В каталога на световната суицидна литература има повече от 500 заглавия, но няма нито една руска книга, която да се опитва да обедини и обобщи различните аспекти на явлението, в което със сигурност се съдържа главното, отличаващо човека от животното – човекът знае, че е смъртен, и именно това знание му дава възможност да избира между to be и not to be.

Липсата на руска литература за самоубийството е разбираема. Истинският, т.е. предизвикан от обществото интерес към проблема за суицида, възниква чак в края на миналия век (XIX век), когато в урбанизирана Европа самоубийството започва да се превръща в сериозен социален проблем. Именно тогава се появява класическото изследване на Е. Дюркем „Самоубийството“(1897), след което, в първите десетилетия на ХХ век, се проточва петхилядният шлейф на последвалите го суицидологични студии. В предреволюционна Русия до темата за самоубийството (по-точно, само нейния религиозно-нравствен разрез), успява да се докосне единствено художествената литература. След 1917 година, в течение на 70 години в нашата страна се отричаше съществуването на такъв проблем, а посттоталитарният период, очевидно, все още е твърде кратък, за да може да се появи фундаментално изследване на толкова сложен въпрос.

Оттук и нежеланието на автора да придава на книгата наукоподобност с помощта на бележки под линия, отправки, коментари и други атрибути на научното издание. Пред вас не е научен трактат, а есе, тоест, едно изключително лично съчинение, което по никакъв начин не се опитва да заеме мястото на първия руски всеобхватен труд по суицидология. В библиографската справка са включени само онези работи, които, от моя гледна точка, биха могли да бъдат полезни или интересни за читателя, който желае да изучи по-задълбочено темата. Личните пристрастия на автора също така са се проявили в следното: В злоупотреба с неговите любими препинателни знаци – тирета, двоеточия и скоби.

В изобилието на всичко японско – поради факта, че авторът е японист, а също и поради това, че от гледна точка на суицидологията Япония е страна, представляваща абсолютно особен интерес.

В голямото количество цитати, което без съмнение се обяснява с някакъв страх от темата, изучаването на която е като разходка из минно поле. Изказванията на мъдрите ни предшественици по този или онзи неин аспект са подобни на флагчета, показващи, че оттук вече са минавали сапьори (впрочем, мините са си останали необезвредени). Признавам, че страхът е един от главните стимули за написването на тази книга. Но, както е казал Милорад Павич, „Ако вървиш в посоката, в която твоят страх расте, знай, че си на прав път.“

Но вече е време да обясня защо книгата се нарича не просто „Самоубийството“, а „Писателят и самоубийството“. Литераторите са взети като частен пример на homo sapiens, достатъчно компактен, лесен за идентифициране, и освен това – най-удобен за изучаване. Всъщност тази книга не е за писателя-самоубиец, а за човека-самоубиец. Писателят се отличава от обикновения човек по това, че по силата на своята ексхибиционистична професия публично излага душата си на показ и ние знаем какво има вътре в него. Пишещият човек е свикнал да рови в себе си, неговият душевен мир е онова гориво, което зарежда перото му (стилото, автоматичната писалка, пишещата машина, компютъра). Той по-добре разбира мотивите за постъпките си, и със сигурност по-добре ги вербализира. Ако литераторът е посегнал на себе си, обикновено не се налага да си блъскаш главата по каква причина е предприел тази стъпка: писателят е дал отговора предварително, или директно (с писмо, със записки в дневника си, с прощално стихотворение), или пък косвено – с творчеството си, дори със самия си живот. Да си спомним стихотворението на Олег Григориев, което стана народна класика на „черния хумор“:

Аз Петров попитах, елтехника:

„В примката от кабел що се тикаш?“

Нищичко Петров не отговори.

Само клати ботите отгоре.

В това е и цялата работа, че електричарят Петров няма да отговори на този въпрос, а писателят ще отговори, и дори понякога толкова апетитно, че току-виж някой читател посегнал към кабела.

Хората с творчески професии се отнасят към тъй наречената група с висок суициден риск. Това се обяснява с оголените им нерви, с особената им емоционална незащитеност, и още – с опасната кощунственост на избрания от тях занаят. Човешкото творчество в известен смисъл е акт на светотатство; нали от гледна точка на повечето религии Творецът е само един, а земните творци са просто узурпатори, които си присвояват прерогативите на Висшата Сила. На първо място това се отнася именно до писателите, които създават собствен космос. Колкото по-талантлив е писателят, толкова по-правдоподобна и жизнеспособна е тази хартиена вселена. Но писателят не е бог, и товарът, който сам поема, понякога се оказва непосилен за него.

Всеки човек, който живее не само телесен, но и мисловен живот, рано или късно обмисля възможността за самоубийство. Но за твореца, и особено за литератора, тази идея е особено близка, тя винаги витае някъде наоколо. Нещо повече, за него тя е съблазнителна. Може би работата е в това, че истинският творец трудно се примирява с мисълта, че той е твар, тоест, сътворен е от някого; ако не си могъл да създадеш сам себе си, в крайна сметка можеш поне сам да се унищожиш.

За изкуството на самоунищожението литераторите са писали много и красиво. „И всичко, с гибел що грози, за смъртното сърце таи необясними наслаждения… Има особена съблазън на гибелта, упоение от гибелта като трагически прекрасна… Всеки мъж, който е държал бръснач в ръцете си, не би могъл да не помисли за това колко лесно би могъл да прекъсне сребърната нишка на живота… Мисълта за самоубийството е силно утешително средство: с нея благополучно се преживяват някои мрачни нощи…“ (Пушкин – Бердяев – Байрон – Ницше).

В един от първите съхранили се литературни паметници, написан на египетски папирус, е изложен спорът между един уморен от нещастия човек и неговата душа: следва ли да се вкопчваме в живота, или по-добре е да изберем смъртта. Темата за самоубийството е възникнала заедно с литературата. Сред първите жертви са майката на Едип – Йокаста, и удавилият се в нареченото на него море Егей. Родоначалникът на всички писатели – легендарният Омир, според едно от преданията се обесил, защото не успял да отгатне една гатанка.

Историята на това и на много други писателски самоубийства са изложени в третата част на книгата, която се нарича „Енциклопедия на литературицида“ (терминът literaturicide, т. е. – „самоубийство посредством литературата“, е измислен от Артюр Рембó).

Време е обаче да обясня как е построена тази книга. Главното ù архитектурно достойнство е в това, че съвсем не е задължително книгата да се чете последователно, от първата до последната страница. Всеки раздел и всяка глава представляват автономни есета, които могат да се четат (или да се пропускат) напълно произволно. На хората, които са добре осведомени по темата, авторът препоръчва въобще да прескочат първата част – „Човекът и самоубийството“ – там те няма да намерят нищо ново за себе си. Тази част е посветена на историята на суицида и натрупания суицидологичен опит. Тя е включена в книгата по принуда, като резултат от вече споменатото отсъствие на отечествена литература по темата.

Отделен пласт образуват приложенията, завършващи всеки от разделите на първата, теоретичната част. Приложението – това е вмъкната новела, която изпълнява ролята на илюстрация към дадения аспект на суицидологията; това е някакъв отделен детайл, който изглежда на автора особено важен или интересен, погледнат в едър план.

Основната част на книгата е втората, в която е предприет опит да се класифицират самоубийствата според мотивите им. Почти всички от оповестените от Световната здравна организация причини за доброволна смърт се срещат и при литераторите, които, като надарени с таланта да обличат мислите и чувствата си с думи, са идеални свидетели и на защитниците, и на обвинителите на суицида. Така са наречени и главите във втората част: „Младост“, „Старост“, „Болест“, „Политика“, „Любов“ и тъй нататък. Повечето от описваните в книгата случаи са взети от живота на писатели-самоубийци.

Третата част на книгата, „Енциклопедия на литературицида“, съдържа биографични сведения за 350 литератори-самоубийци от различни страни и епохи. Според тайния авторски замисъл „Енциклопедията“ трябва да допринесе за това читателят да не изхвърли книгата, след като я прочете, а да я сложи на рафта като полезно справочно издание.

И накрая за тези, до които е адресирано това съчинение.

Самоубийството е много по-разпространено и обикновено произшествие, отколкото мнозина от нас си представят. Сигурно всеки от читателите има роднина, приятел или поне познат, който е напуснал живота доброволно. Всекидневно около 1200 обитатели на Земята убиват себе си, и още седем хиляди и петстотин се опитват да го направят. В статистиката на смъртността в развитите страни суицидът изпреварва убийството и с малко отстъпва пред пътно-транспортните произшествия. Съвременна Русия е в челната редица на страните с висока суицидна смъртност. В течение на година и половина, докато се пишеше тази книга, почти сто хиляди мои съотечественици избраха втората част на дилемата, която в зависимост от превода може да се формулира по различен начин:

Да бъдеш или да не бъдеш? (Б. Пастернак)

Да живееш или да не живееш? (А. Соколовски)

Живот или смърт? (А. Месковски)

Едно от последните социопсихологически изследвания разделя цялото човечество на пет суицидни категории:

– хора, които никога не се замислят за самоубийство;

– хора, които понякога мислят за самоубийство;

– хора, които заплашват да извършат самоубийство;

– хора, които се опитват да извършат самоубийство;

– хора, които извършват самоубийство.

Аз не се надявам да заинтересувам с книгата си онези щастливци, които принадлежат към първата категория. Тя е посветена на останалите четири пети от човечеството.