Етикети

, , ,

Akunin_Pisateliat i samoubiistvoto

Имам чувството, че вече каквото и да кажа за Борис Акунин (творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили), все ще се повторя. Обожавам го! Дори и да реши да пише трактат за размножаването при дъждовните червеи, пак ще го прочета. До такава степен ме е обсебил.

А когато Акунин/Чхартишвили избере да прави сериозно изследване, тогава тръпна в очакване. И ако към това се добави и факта, че темата ще е от любимите на Акунин – тоест флиртуваща със смъртта, тогава съм напълно безсилна.

“Писателят и самоубийството” е посветена на фаталната комбинация от писателя като мъченик, визионер и човек с опасна професия, и самоубийството като грях, предизвикателство или върховно страдание. Акунин търси отговор на въпроса кое кара човек да отхвърли най-ценния дар.

Още от сега ви казвам, че това не е роман, а сериозно, почти научно изследване, поднесено съвсем по акунински – задълбочено, философско, но с известна доза хумор. Това е една едновременно увлекателна и сериозна книга, в която страхът и тъгата се редуват с хумора и надеждата, а разсъжденията се преплитат с поезия.

Първоначално очаквах (все пак заглавието подбуди такава асоциация в мен), че това ще е един обстоен преглед на писателите в световната история, които, разочаровани от огромните различия между реалния и въображаемия свят, са избрали сами да контролират, ако не живота, поне смъртта си. Но не се оказах съвсем права. Самият Акунин/Чхартишвили пише: “Заглавието на тази книга може да ви заблуди. На първо място стои „писателят“, а „самоубийството“ е на второ, но в действителност авторът се интересува преди всичко именно от самоубийството, „необяснимия феномен в света на нравственото“, а по-късно обяснява, че: “Хората с творчески професии се отнасят към тъй наречената група с висок суициден риск. Това се обяснява с оголените им нерви, с особената им емоционална незащитеност, и още – с опасната кощунственост на избрания от тях занаят”.

Акунин ни води на едно пътешествие сред съдбите на хора, които са взели крайно решение, но не за да създаде някакъв енциклопедичен труд. Напротив – той разглежда самоубийство като чисто човешки феномен, като ефимерна мисъл, която е минавала през главата на повечето от нас, като отличителна черта на нашия вид. Защото, както подчертава авторът: “…главното, отличаващо човека от животното е, че човекът знае, че е смъртен, и именно това знание му дава възможност да избира между to be и not to be”.

Това, което ме шокира, бяха фактите, че самоубийството е много по-разпространено и обикновено произшествие, отколкото мнозина от нас си представят. Всекидневно около 1200 обитатели на Земята убиват себе си, и още седем хиляди и петстотин се опитват да го направят. И все пак това не е книга, която цели да ви изплаши, депресира или натовари психически. Напротив, тя е просто изследване на един противоречив феномен, изследване, което ще ни накара да се замислим за стойността на живота и защо някои хора го захвърлят с лека ръка, или дали наистина може да се използва израза “лека ръка”, когато говорим за толкова съдбоносно решение, или става дума единствено за “тежка съдба”.

Изключително интересно е изследването на този феномен чрез представителната извадка на писателите, защото при тях не просто трудността на живота може да е водеща за вземането на крайното решение, напротив при тях съществува една амбивалентност – “истински творческият човек трудно се примирява с мисълта, че е сътворен от някого и в този ред на мисли рано или късно стига до заключението, че ако не си могъл да създадеш сам себе си, в крайна сметка можеш поне сам да се унищожиш”.

Освен това не се оставяйте на предварително заложеният ни страх от смъртта да неутрализира желанието ви да прочетете „Писателят и самоубийството“. Самият Акунин признава: “Страхът е един от главните стимули за написването на тази книга. Но, както е казал Милорад Павич, “Ако се движиш в посоката, в която страхът ти расте, ти си на правилен път”.

Advertisements